— Хей, какво става по-нататък?
Мирф свива рамене, все още зает с разкопчаването на пломбите.
— Това е всичко, което се е случило, казах ти го.
— Може би е някаква повреда?
— Не, просто краят на куба. Би трябвало да има и друг, но този беше единствения, който намерих в онзи шкаф.
— Но как ще приключи тя? Какво ще направи? Дали не се е навела, само за да дразни?
— Откъде да зная? Ти какво щеше да направиш? Да скочиш ли?
Ю премигна без готов отговор.
— Ох, тези неща за четенето — въздъхва. — Какво наистина е това?
— Прилича ми на собствения ти тих глас в главата ти — намръщва се Мирф.
— Това истинско ли е било? Имам предвид четенето.
— Никога не съм чувал за него.
— В такъв случай не е напълно историческа истина, нали така? По-скоро е някаква фантазия.
— Възможно е. Аз никога не съм виждал такива неща по стените.
— Тя ги наричаше знаци — казва Ю и отново се замисли. — Те сигурно са се изтъркали преди много години.
— Предполагам. Не ти ли изглежда странно, да откриваш разни неща без Гласа?
Ю прехапа устната си и се замисля. Илюзията за тази жена вече се изплъзва, трудно е да се задържи в паметта. Тя би трябвало да има някаква власт над себе си с всички тези неща за четене.
— Все пак се чудя, какво е направила? — попита.
— Хей, това е само една легенда.
— Ти какво би направил?
— Не ми се налага да решавам. Казах ти, става дума само за легенда.
— Тогава защо я разказват?
— Това е стара илюзия и липсващ куб — отвръща раздразнено Мирф.
— Възможно ли е да е имало само един?
— Виж какво, аз искам илюзиите само да ме развличат, а не да ме напрягат.
— Може ли да го взема?
— Кубът ли? Разбира се.
Мирф го подхвърля. Той е любопитно тежък, полупрозрачен и със заоблени ръбове. Ю го хваща с ръка и харесва тежестта му.
Така започва тази история. Ю вече знае, че ще отидете да погледнете знаците в коридорите и за добро или за зло нещо ново ще влезе във вашия, свят и никога няма да го напусне.