- Очевидно е! Търсим свещената седмица. Досега сме разгадали три части от нея - мечката, лъва и дракона. Къде са останалите четири?
- Това гатанка ли е? - попита Корсис.
- Гатанка е и аз знам отговора! Той е точно там - писарят посочи към една от вратите: - Анищар, Юпитер, четвъртата планета! Теофан ясно ни е показал пътя - четири плюс три прави седем!
- Значи трябва да тръгнем насам? - Корсис бързо се отправи към посочения коридор.
- Не бързай! - спря го писарят. - Разсъжденията ни преди малко бяха правилни. Идваме от Луната и продължаваме към Слънцето. Трябва да тръгнем по коридора под знака на Юпитер в следващата зала, не тук.
- Сигурен ли сте?
- Да! И ако не ти стигат разсъжденията ми, погледни. - Писарят вдигна пергамента със знаците от пръстена на Теофан. -Това са указания. Прости и ясни, като копието на площада. Стига да успееш да ги видиш. Слънцето и Юпитер са свързани!
- Ако тези знаци ни сочат пътя тук, какво показват останалите два? - попита младежът.
- Нямам представа. Може би, като стигнем до дракона, ще разберем.
Двамата нагласиха оръжията си и за пореден път минаха под знака на Слънцето. Пътят им бе познат и бързо стигнаха до втората зала. Без да се колебае, Климент пое по коридора, белязан със символа на Юпитер - Анищар.
Подът се изкачваше известно време нагоре, след което тръгна стръмно надолу. Писарят и помощникът му напредваха бавно, защото не бяха забравили пропастта, на която се бяха натъкнали по-рано. Периодично спираха и се ослушваха, очаквайки да чуят други преследвачи зад гърбовете си, но отвсякъде ги обгръщаше пълна тишина. Подминаха няколко тесни странични коридора, без да открият никакъв знак. Постепенно пътят се изравни, таванът се издигна, отнякъде приятно лъхна свеж въздух.
- Ако не се лъжа, намираме се някъде под центъра на Вътрешния град. Може би дори под двореца - каза Корсис.
Климент кимна нетърпеливо и продължи напред. Искаше колкото се може по-бързо да стигне до края и да види там ли е статуята.
Коридорът внезапно зави и се разшири. Бяха стигнали до ново, просторно помещение.
- Дай всички факли! - изкомандва писарят. - Трябва ни повече светлина!
Корсис започна да пали една по една резервните факли и да ги хвърля напред по пода. Без да чака помощника си да довърши, Климент бавно тръгна в мрака. Напредваше внимателно, а тъмнината малко по малко започна да се разпръсква. Пред него постепенно изплуваха неясните очертания на висока фигура.
Писарят пристъпи още няколко крачки напред и вдигна високо факлата си.
Изправен на задните си крака, с високо разперени медни крила, над него се издигаше третата скулптура - драконът от императорската резиденция в Свети Манант.
Климент бавно се отпусна на земята и се загледа в медното тяло на звяра. Това, което бяха постигнали, не бе за вярване.
Корсис дотича с радостни възгласи, взе безразборно нахвърляните по земята факли, запали и двата фенера и ги подреди около статуята.
- Успяхме! Открихме го! - щастливо извика той и затанцува около статуята.
Климент само кимна. Странна възбуда го бе стиснала за гърлото и му пречеше да говори. За първи път откакто бяха почнали разследването бе абсолютно сигурен, че са на прав път.
Чашата наистина съществуваше. Крум и секретарят му наистина я бяха скрили. Теофан наистина бе оставил знаци как тя да бъде открита.
Символите на пръстена, свещената седмица, Слънцето, Юпитер, копието, заключенията му, всички, всички тези неща се бяха оказали истински следи, които той бе успял да разгадае.
Едва сега писарят си даде сметка, че въпреки увереността, която бе демонстрирал пред Дукум и помощника си, някъде дълбоко в себе си се бе съмнявал, че може би греши. Че може би е на грешен път и само упорството му и нежеланието да признае грешката си го тласкат напред.
Сега този страх бе изчезнал!
Всичко бе истина!
- Какво ще правим? - върна го към действителността въпросът на Корсис.
Климент бавно стана и огледа помещението. Личеше, че мястото е било специално подготвено за статуята. Залата бе идеален кръг. На тавана, точно над главата на дракона, бяха издълбани символите на Слънцето и Анищар - Юпитер, самата скулптура бе поставена на старателно изсечен в скалата малък подиум. От двете му страни, точно под крилата, вероятно за подпори, бяха поставени две гладки, бели колони.
Писарят се приближи и бавно заразглежда дракона. На светлината на факлите чудовището изглеждаше още по-внушително. Личеше, че скулптурата е много стара. На места медта бе протъркана. На други времето я бе изгладило по-добре и от най-умелия майстор.