Осъзнали, че за бунта им няма да има пощада, останалите боили се хвърлиха в боя, предпочитайки да умрат като мъже, отколкото да бягат като страхливци и предатели.
По-късно Климент педантично щеше да изчисли, че в сечта са паднали водачите на четирийсет и осем знатни български рода. Бащи, синове, дори и внуци намериха смъртта си тази нощ. Погром, който страната не бе преживявала досега.
Освирепял от гняв и по нищо не приличащ на християнския владетел, миролюбиво говорещ на тълпата допреди малко, Борис се хвърляше в най-яростните схватки, размахвайки ожесточено меча си. Гневът на княза срещу тези, които бяха въстанали против властта му, бе страховит и не след дълго защитата на бунтовниците рухна.
Борис стигна до Иратаис и преди великият боил да успее да се защити, го промуши в гърдите, след което с един удар отряза увенчаната му със златен шлем глава.
Тя полетя над озарения от пламъците площад, описа широка дъга и тупна в мръсна купчина със слама.
Това бе краят на водача на рода Вокил, мечтаещ да седне на трона на предците си.
С него умря и бунтът му.
27
Тишина бе обгърнала Плиска.
Не се чуваше дори плачът на жените, чиито мъже бяха загинали през нощта.
Пожарите бяха загасени, но над града продължаваха да се стелят пушек, прах, пепел и мирис на смърт.
Войници, въоръжени с дълги железни куки, товареха на каруци труповете. С всяка от групите имаше по един чигат, който внимателно проверяваше самоличността на мъртъвците. Ако беше от бунтовниците, отрязваха главата и дясната ръка, преди тялото да бъде натоварено.
Християнски свещеници опяваха загиналите.
Освен техните гласове и подвикванията на войниците не се чуваше нищо друго.
Борис бе сковал града в железен юмрук. Облечени в тежки брони, патрули проверяваха всеки дръзнал да излезе на улиците, претърсваха къщите за изплъзнали се бунтовници, методично завързваха ръцете на заловените и ги водеха към затворите на крепостта.
Гарнизоните на портите във Вътрешния и Външния град бяха възстановени, вратите - затворени. Никой не можеше да се изплъзне от хватката на хана, който тази нощ официално се бе превърнал в княз.
Пощада нямаше да има за никого!
Климент внимателно отвори вратата на къщата, в която се криеха с Корсис и Ирина, огледа улицата и след като се убеди, че са в безопасност, бързо излязоха навън и се насочиха към двореца. Няколко патрула ги спряха за проверка, но разпознали личния писар на владетеля и пръстена на ръката му, незабавно ги пускаха да продължат.
Пред Южната врата се бе събрала малка тълпа, искаща да проникне във Вътрешния град. Хора, които доскоро се бяха колебали или тайно бяха подкрепяли заговорниците, сега бързаха да поднесат почитанията си на победителя, опитвайки се да спасят живота и имуществото си.
Климент, Корсис и Ирина дълго чакаха пред вратата, преди да ги проверят щателно и да им разрешат да влязат. Тук, където щурмът бе най-яростен, бе пълно с трупове. Писарят трябваше да сложи ръка пред лицето си, за да смекчи поне малко ужасната миризма на кръв и смърт.
Изпратиха византийката до къщата й. Преди да се прибере и да залости вратата, Ирина погледна писаря в очите, благодари му отново и го целуна по устата.
- Дали ще се ожените? - опита се да се пошегува Корсис, но Климент уморено вдигна рамене. Не му беше до закачки.
Улиците на Вътрешния град бяха пълни с въоръжени мъже, които вдигаха наздравици за победата. Князът бе отворил избите си и сега всички празнуваха.
„За какво? - питаше се писарят, докато минаваше между полупияните войници. - Че са избили сънародниците си?“
След множество проверки Климент и Корсис най-накрая бяха допуснати до тронната зала. Помещението бе пълно с хора. Чигати, таркани и други военни се бяха смесили с боили и багаини. Най-отпред, доволен, седеше Склавун, на гърдите му лежеше тежък златен кръст. Свещеникът Павел, застанал от дясната страна на княза, леко се усмихваше и току се навеждаше да прошепне нещо в ухото на владетеля.
С блестяща корона на главата, облечен в дълга, извезана със злато роба, Борис мълчаливо седеше на високия си трон.
Зад него статуята на лъва, донесена от византийската резиденции в Свети Манант, безучастно гледаше ставащото с медните си очи.
Накичен със златните си отличия на властта, Дукум не из пускаше нищо от погледа си.
Борис стана и залата веднага стихна. Стотици очи се впериха във владетеля, неколцина вдигнаха наздравици в негова чест.