28
„Дали този път наистина не трябваше да поискам ескорт войници, които да ни охраняват?“ - помисли си Климент, докато с Корсис бързо крачеха по тъмните улици на Външния град.
Щом чуеха шум, двамата се скриваха в сенките, изчаквайки опасността да отмине. Не искаха да се срещат дори с патрулиращите войници на хана. Повечето от тях вече бяха пияни и трудно различаваха приятел от враг. Дори чигатите се бяха уморили да следят за реда и спяха или се подкрепяха с бира в караулните.
Притичвайки от улица до улица, Климент и Корсис най-после стигнаха до Източната врата. Портата зееше широко отворена, нямаше и помен от стражите.
„Спят или са пияни! - помисли си писарят. - Дано наистина сме победили, защото, ако врагът се върне, лошо ни се пише“.
Долепени плътно до стената, двамата се огледаха и бързо се шмугнаха през отворената врата. Въпреки предпазливостта им, те не забелязаха четиримата мъже, които ги следваха по петите откакто бяха напуснали двореца.
Три сенки, по-тъмни от нощта, загърнати с черни наметала и черни кърпи на лицата, от които се виждаха само очите, бързо се стрелнаха след писаря и помощника му през вратата в избледняващия мрак.
Четвъртата изостана назад, за да се увери, че никой няма да прояви интерес към писаря и помощника му, махна с ръка към останалите и бързо се стопи в мрака.
Малко след тях от стената се отлепи още една фигура. Набит мъж с неясни черти мина като дим през отворената Източна порта и нощта го погълна.
- Иди на гроба на Крум, седни на трона на Юпитер и погледни в небето, където изгряващото слънце ще огрее чашата от черепа на Никифор - повтаряше си Климент, докато тичаха през полето. Най-накрая бе сигурен, че е разбулил тайната. Теофан бе посочил съвсем ясно къде трябва да търсят.
Дълго тичаха в мрака. Небето постепенно започна да избледнява. До изгрева не оставаше много.
„Дано стигнем дотам преди слънцето“ - молеше се Климент и следваше подскачащия като сърна Корсис.
Най-после навлязоха в долината.
Огрени от бледата луна, пред тях се простираха гробовете на българските ханове. Около всеки, в стройни редици, подредени в идеална симетрия, се издигаха високи каменни плочи. Писарят усети как космите на врата му настръхват. Сякаш душите на убитите велики воини, които трябваше да прислужват в отвъдното на българските първенци, не бяха доволни от появата им.
- Девташларите! - благоговейно каза Климент и бавно заоглежда долината пред тях.
Камъните образуваха идеални квадрати. Напрягайки очите си в тъмното, писарят ясно различи групите от по пет, седем и девет каменни плочи.
- Тези от по девет са на Аспарух и Тервел - обясни Корсис и дръпна Климент след себе си надолу по склона. - На доста народ са видели сметката, спор няма - младежът се засмя.
В центъра на долината, върху невисок широк хълм се издигаше отделена от останалите каменна група. Климент бързо преброи камъните от всяка страна. Бяха точно по седем. Пред тях, обърнат на изток, се издигаше висок каменен трон.
- Ето го гроба на Крум - Корсис посочи с ръка хълма.
- Да вървим! - кратко отговори писарят и двамата безшумно се спуснаха в долината.
Отблизо камъните въздействаха още по-силно. Климент изведнъж се почувства малък и незначителен, недостоен да се мери с тези около него.
- Погледни това! - писарят прокара ръка по грапавата, покрита с мъх повърхност на един от девташларите, който се издигаше над главата му. - Духът на кой ли велик воин е заключен тук? Дали ни виждат? - продължи като замаян да обикаля около каменните плочи Климент. - Дали не са сложени, за да пазят мъртвите си господари от такива като нас?
- Господарю! Нека просто продължим! Не е сега моментът да се бавим и да задаваме въпроси - притеснено каза Корсис, стискайки здраво амулетите с лявата си ръка. Дясната бе на дръжката на меча.
Двамата бавно продължиха между каменните плочи, които скоро ги обградиха отвсякъде.
- Тук някъде трябва да има пътека. Не ми харесва да ходим между девташларите - притеснено се огледа Корсис.
- И ти ли имаш чувството, че те гледат? - попита писарят.
Помощникът му кимна и бавно продължи напред.
- Никога не съм предполагал, че могат да въздействат по този начин - призна си Корсис. - Винаги съм си мислил, че са обикновени камъни.
- Много ни се събра! Първо катакомбите, след това бунтът, сега и това - Климент уморено прекара ръка по челото си. -Уморени сме и затова ни се струват разни работи.
- Когато човек е уморен, сетивата му се изострят допълнително! Затова усещаме душите на мъртвите - отговори Корсис и продължи да върви.