- Бих предпочел да го караме по-спокойно - каза той. - Къде според теб са преследвачите.
Корсис не успя да отговори.
Глух вик внезапно разцепи тишината.
Климент и помощникът му се спогледаха стреснато. Какво бе това? Знак за нападение?
Нямаха възможност да разсъждават много по въпроса. Четири тъмни фигури изскочиха от камъните пред тях и с извадени мечове се хвърлиха отгоре им.
Климент никога нямаше да забрави омразата, която бликаше от очите на нападателите. Макар да ги видя само за миг, той ясно разбра, че пощада няма да има. Те или тези срещу тях трябваше да умрат тази нощ.
Ако Корсис не бе усетил убийците, атаката им щеше да е смъртоносна. Макар и само четирима, нападателите бяха добре въоръжени и бързо стигнаха до жертвите си.
Корсис плавно се обърна, вадейки меча си в движение, опитвайки, изненадвайки го да съсече единия от убийците. Мъжът ловко отскочи встрани и на свой ред нападна.
Климент бе в по-тежко положение. Двама от облечените в черно мъже се хвърлиха срещу него и той с мъка успя да избегне мечовете им. Писарят се прикри зад камъка, пред който бе стоял досега и чу как нечие острие изтрака по твърдата повърхност.
Климент побягна между девташларите, търсейки по-добро прикритие. Противниците му го последваха. Мъжете се разделиха. Единият тръгна отдясно, другия от ляво, така че жертвата им да не може да се измъкне.
- Не бягайте, бийте се! - проехтя някъде в далечината гласът на Корсис, но Климент нямаше време за това.
Светът се бе свил, а в центъра бе бумтящото му сърце. Единствената му цел бе да се отдалечи колкото се може повече от мечовете на убийците.
Писарят се втурна между тъжните камъни, бягайки на зиг-заг и рязко сменяйки посоката. Зад гърба си чуваше стъпките на единия от преследвачите, който яростно ругаеше, опитвайки се да го настигне. Покрай лицето му профуча кама, която с дрънчене отскочи от един от камъните и падна в черната трева.
Корсис бе прав. Трябваше да предприеме нещо. С бягане нямаше да се спаси.
- Няма да ми се изплъзнеш! - изкрещя преследвачът, чиито стъпки звучаха все по-близо и близо.
Климент зави зад поредния девташлар, обърна се рязко под прикритието на камъка и насочи меча си напред.
Преследвачът се появи след секунда, опита се да избегне острието, но увлечен от скоростта си, не успя и оръжието се заби дълбоко в гърдите му.
Очите му се изцъклиха изненадано, той опита да се хване за писаря, но изпусна меча си и се строполи на земята.
- Ти ще умреш! - изсъска с последни сили мъжът. - Господ ще те порази! Ти ще умреш! - повтори той, тялото му потрепери в предсмъртна конвулсия и застина.
Тресящ се от уплаха, все още с кървав меч в ръка, Климент се облегна на един от камъните и бавно се свлече в основата му.
Някъде някой извика. Нечии стъпки бързо приближаваха. Вторият убиец бе съвсем близо.
Използвайки прикритието си зад девташлара, писарят запълзя на четири крака. Претърколи се зад съседния камък, след това зад този до него. Надзърна и видя преследвача си. Душещ като хрътка, облеченият в черно мъж бавно се приближаваше. Поучил се от смъртта на другаря си, той внимателно проверяваше камъните, преди да мине зад тях.
В едната си ръка държеше меч, в другата кама.
- Няма да ми се изплъзнеш, писарю! - изсъска непознатият и оръжията му проблеснаха на лунната светлина. - Този път няма да се измъкнеш! Успя на два пъти, но сега идва и твоят ред. Излез и се бий като мъж, страхливецо! - изкрещя внезапно убиецът и сърцето на Климент подскочи. - Не се крий! Виждам те! - заплаши го мъжът и удари с меча си по един от девташларите.
Стреснат, писарят се запровира между каменните редици. Сухата трева дращеше ръцете му, ноктите му се нащърбиха от камъните, но той не усещаше нищо.
Неочаквано се озова на върха на малък хълм. Без да си дава сметка, се бе изкачил до гроба на Крум. Висока колона с надпис обявяваше това, плашейки със смърт и вечни мъки всеки, който оскверни гроба на хана. В горния край на колоната бе гравиран дракон, по средата лъв, в основата мечка.
Без да обръща внимание на знаците, писарят прекоси приведен хълма и се скри зад висок гранитен девташлар. Сърцето му блъскаше силно в гърдите, не можеше да си поеме дъх.
Протегнал меча си напред, за да се предпази от изненади, преследвачът му бавно се изкачи на хълма. Очите му проблясваха под черната превръзка, докато се оглеждаше.
- Не можеш вечно да се криеш, писарю! Не и от мен - тихо изсъска убиецът.
Климент притисна силно тялото си в каменния девташлар, събра всичката смелост, която му беше останала, и издебвайки момента, в който мъжът бе с гръб към него, безшумно се хвърли отгоре му с вдигнат меч.