Или това бе богинята Кибеа, обикаляща владенията си?
Или Тангра, загрижен за поданиците си?
Или някой още по-стар бог, пазил тукашните земи от незапомнени времена.
Климент бавно тръгна по пътеката, виеща се към барелефа.
Мина покрай двете древни пещери в основата, чу ромона на свещения поток. Открай време тук се бяха извършвали тайнства. Традицията продължаваше и до днес.
Климент се усмихна отново при мисълта колко добре бяха избрали мястото Крум и Теофан. Ако в цялата страна имаше място безспорно изпълнено със сили, то това бе Мадарското плато.
Как бяха закрепили реликвата на скалата?
Какво трябваше да направи, за да я свали?
Щеше ли да изпревари убиеца?
Или Неуязвимия бе разгадал загадката преди него?
Климент поклати глава. Това не бе възможно!
Чашата от черепа на Никифор бе там и го чакаше.
Достоен ли бе писарят за нея?
Криеше ли наистина тя силата, която убиецът се надяваше да намери?
Най-накрая пътеката свърши.
Писарят излезе на малка поляна, точно под изображението на препускащия конник. Дори оттук, ако човек не знаеше какво точно да гледа, никой не би предположил, че чашата в ръката на ездача не е издълбана в скалата, а е истинска.
- Добре си се справил, Теофане! Много добре! - каза на глас Климент, загледан в каменното изображение.
- Ти също се справи отлично, писарю! Очаквах го!
От храстите зад него като утринна мъгла се появи едър мъж, наметнат с дълга тъмна наметка. Ниско спуснатата качулка закриваше лицето и очите му.
- Най-накрая търсенето свърши, нали, писарю? - попита новодошлият и Климент потрепера от мощта в гласа му. - Най-после търсенето свърши! Справи се блестящо! Знаех си, че си способен да разгадаеш тайната на Теофан. За което ти благодаря!
- Ти си Неуязвимия, нали? - Климент твърдо погледна мъжа и разхлаби ръкохватката на меча си. - Очаквах те! Макар и не толкова скоро!
Закачуленият повдигна мощните си рамене.
- Е, всички правим грешки! Твоята ще се окаже фатална!
- Аз също искам да ти благодаря! - каза Климент и пристъпи крачка напред. - Ти спаси живота ми и този на помощника ми три пъти.
- Така ли? - засмя се Неуязвимия. - И защо мислиш така?
- Първо в полето, на връщане от имението на Исбул. Ти си бил този, който е избил наемниците. Ако не беше се появил, те щяха да ни довършат със стрелите си!
- Нищо работа - небрежно махна мъжът. - И бездруго си заслужаваха да умрат!
- Ти ни предупреди в катакомбите вчера, дрънчейки с оръжието си, за което ние решихме, че е на преследвачите ни. Ти ни помогна и тази нощ. Викът, който чухме в гробището малко преди да ни нападнат, е бил на последния преследвач, на когото си прерязал гърлото. За да ни предупредиш за опасността. Ти си бутнал каменната колона, която затисна Михаил на гроба на Крум!
- Винаги на вашите услуги! - маскираният се поклони иронично. - Пазих ви, признавам. От самото начало. Непрекъснато съм около теб, още откакто Дукум те извика да ти възложи разследването на убийството на миника Вардан. Знаех, че мога да разчитам на теб, писарю. Бях сигурен, че ще направиш връзка между отрязаните глави на жертвите. Че ще откриеш легендата за чашата от черепа на Никифор. Както и стана. Знаех, че ще разрешиш загадката, измислена от Теофан. И ще ме доведеш при чашата!
- Сам не можа да се справиш!
- Така е! - Неуязвимия направи крачка напред. - Не че не се постарах! Претърсих библиотеката и храма на Тангра. Дори покоите на предателя Борис! Посетих и онзи глупак Исбул, който дори не подозира каква велика тайна носи на пръста си. Няма какво да крия - не ме бива много със загадките. Затова те оставих спокойно да действаш.
- Защитавал си ни, докато мислех, че искаш да ни убиеш. За да ти свършим работата! Но не ме лъжи! Следил си мен и „Архангелите“ не само за да ме защитиш от тях. Искал си да бъдеш сигурен, че нито те, нито аз ще открия преди теб чашата. Това е била основната им задача, нали? Това е било нещото, което е търсил Атанасий и което е щяло да му донесе вечна слава. Византиецът е повикал фанатиците да му помагат в търсенето, а ти си го убил! За да нямаш конкуренция.
Неуязвимия се изкикоти:
- Е, с един удар два заека! Хем се отървах от досадния византиец, който си пъхаше носа там, където не му е работата, хем се сдобих с черепа му, който, да си призная, бях запланувал да притежавам отдавна. Но и теб ми се налагаше да пришпорвам понякога, както онази вечер на площада. Няма какво да се лъжем, под напрежение работиш най-добре. Но наистина има за какво да си ми благодарен. Ако не бях аз, отдавна да си мъртъв. Колкото и да е добър с меча помощникът ти, нямаше да имате никакъв шанс срещу „Архангелите“ без помощта ми. Но да, не съм искал да те убия. Поне до този момент! - Закачуленият замълча. - Сега нещата се променят. Аз съм тук, чашата е над главата ми. Страхувам се, че повече не можеш да разчиташ на закрилата ми. Колкото и да ми се иска, е невъзможно да те оставя да си тръгнеш жив.