Пък и синът му сигурно не би пропуснал сакатия му крак. Климент сам го бе видял сутринта на каменната маса.
Нечие неочаквано побутване изтръгна писаря от размислите му. До него бе застанал кръчмарят, който с изкривено лице разтърсваше рамото му.
- Затваряме! Затваряме, уважаеми! - не спираше да повтаря той и по слепоочията му се стече капка пот. - Моля, тръгвайте си. Може да не плащате за бирата.
Климент стана, хвърли две медни монети на масата и се огледа. Отнесен в мислите си, не бе забелязал, че е останал сам в кръчмата. Припряна прислужница с пребледняло лице затваряше дървените капаци на прозорците, двама от слугите бяха седнали на една от пейките, нервно стискайки в ръцете си копие и меч.
- Какво става? - попита Климент.
- Нищо! Днес решихме да затворим по-рано - отговори съдържателят и го заблъска към вратата.
Смутен, Климент объркано излезе. Зад себе си чу превъртането на ключа на вратата и падането на дебелите резета.
Писарят забърза по улиците, чудейки се какво се е случило. Докато бе губил деня си в безсмислени разпити, бе станало нещо, докарало града до паника.
По улиците тичаха жени, повлекли малките си деца за ръце. Доскорошните тълпи се бяха стопили, магазините и кръчмите затваряха, залоствайки вратите и прозорците си. Търговците бяха изчезнали, дори просяците се бяха скрили някъде. Съмнителни типове, в които писарят безпогрешно разпозна уличните разбойници, притичваха напред-назад, надушили бърза плячка. Войници от охраната на града се щураха, чудейки се къде първо да отидат.
„Какво става, по дяволите?! Да не би византийците да са стигнали до Плиска?“ - помисли си писарят и дъхът му се накъса.
Климент попита няколко от преминаващите стражници какво е положението, но те грубо го отблъснаха, крещейки му да се прибира, и продължиха без повече обяснения. Решен да разбере какво става, писарят тръгна с бърза крачка към Северната врата.
Не срещна почти никого. Напечените улици бяха празни, само тук-там се мяркаха случайни минувачи, които бързо притичваха през улицата, ругаейки на глас.
Скоро Климент видя страховито надвесените високи кули на Северната врата. Портите бяха притворени, около тях бе разпръснат целият гарнизон в пълно бойно снаряжение, сякаш очакваше всеки момент някой да нападне. Чигатът Винех припряно обикаляше подчинените си.
Той вдигна глава, видя писаря и го повика по име. Скоро двамата бяха в караулното, безупречно чисто и подредено. В единия от ъглите имаше малък олтар на Тангра със запалени пред него благовония. Близо до него, седнал на дълга дървена пейка, Корсис чертаеше фигурки с върха на меча си по пода. Той скочи и махна с ръка на писаря, като го видя, но Климент му направи знак да го изчака. Двамата с Винех седнаха на една от пейките.
- Радвам се, че си приютил младежа - каза Климент. -Знаех, че мога да разчитам на теб.
Винех мрачно кимна.
- Разбрах, че са убили баща му. Жалко! Беше добър боец и добър човек.
- Исках да те питам за него. Чудех се дали не си чувал за някой, който да мрази Вардан?
Винех се размърда неспокойно и припряно погледна към вратата.
- Не. Познавах миника. Служихме навремето заедно. Преди да го ранят. Идваше от време на време да пийнем по чаша-две и да си поговорим за отминалите времена. Всички го обичаха! Беше досаден понякога, но хората не се убиват за такива неща.
- Ами някой от наследниците на Флавий Тракиеца? Този, когото е посякъл в Охрид? Може някой от тях да го е издирил...
- Абсурд! Историята е много стара, а и Флавий нямаше семейство. Не харесваше жените, ако разбираш какво имам предвид.
Климент кимна.
- Значи никой?
Чигатът само сви рамене.
Двамата постояха мълчаливо известно време. Климент гледаше замислено играещия с меча си Корсис. Винех нервно разтриваше бедрата си.
- Защо е тази паника? Всички се крият, плъзнали са крадци, улиците са пълни с войници. Да не би византийците да наближават Плиска? - попита накрая писарят.
- Не! - отговори му чигатът и очите му просветнаха. - Византийците са далеч. Друго е. Чу се, че тази нощ Борис се е покръстил!
5
Атанасий се пресегна през масата и чукна чашата си в тази на Григорас. Току-що бяха получили съобщение за случилото се миналата нощ.
Борис бе отишъл във византийския лагер, бе помолил за мир и се бе покръстил. Всичко вървеше точно според плана.
Атанасий се усмихна.
Малко оставаше да завърши великото си начинание. Начинание, което щеше да остави името му в историята.