Щеше да се издигне още повече! Можеше да стане велик логотет, а защо не и кесар - втората по сила титла след тази на императора. Можеше дори да поставят статуята му на площада пред църквата „Света София“. А след това? Нищо не се знаеше. Император Атанасий...
Не звучеше никак лошо!
Щеше да направи всичко, за да успее.
Всичко!
Атанасий сладко премлясна с език и се откъсна от мечтите си. Предстоеше му да свърши още много работа. Надвеси се над поставената на масата карта и попита:
- Колко от местата проверихте?
- Всички, отбелязани в червено! Не намерихме нищо! -Григорас показа оградените по картата точки. - Останаха още няколко, но не тая особено големи надежди. Започнахме с тези, които изглеждаха най-обещаващи.
- И няма никакви податки къде да продължим търсенето?
- Никакви!
Атанасий удари с юмрук по масата. Това бе единствената му реакция на неуспеха, след което комбинативният му ум заработи с пълна сила.
- Кога идват „Архангелите“? - попита той.
Григорас преглътна, преди да отговори.
- Очаквам ги всеки момент - гласът на помощника се напрегна. - Трябваше ли да ги викаме тук, господарю?
- Не виждам друг начин! Ако искаме да довършим това, което сме започнали, ще имаме нужда от помощта им. Ще ги включим в търсенето. А и не можем да пренебрегнем Фотий. Той така или иначе знае какво става.
- Но те са фанатици и убийци! А патриархът е по-опасен и от пепелянка! - не се стърпя Григорас.
- Тогава се радвай, че са на наша страна! - сряза го Атанасий.
- А ако разберат за манастира и иконите... - не довърши Григорас и думите му увиснаха във въздуха.
- Не виждам откъде могат да научат. Всички отдавна са мъртви! - вдигна рамене Атанасий.
Логотетът пратеник стана и запали кандилото пред иконата, поставена на източната стена. Очите му дълго останаха вторачени в прекрасната рисунка на Богородица и Младенеца със златни ореоли.
Дали Господ щеше да му прости греховете? Атанасий имаше много грехове за опрощение.
Верен на прокарваната от император Теофил борба срещу иконите, бе извършил страшни неща. Бе осквернявал църкви. Бе преследвал. Бе палил. Бе гонил.
И не само това.
Атанасий притвори очи и пред тях изникна пожарът в манастира „Света Богородица“ до Константинопол. Още виждаше иконите с избодени очи и счупените на парчета резбовани обкови, които монасите бяха принудени да нахвърлят на голяма купчина на двора, да залеят с ленено масло и да запалят. Тези, които не искаха да се подчинят, бяха мушкани с копия, бичувани и газени с коне от пияните войници. Мнозина намериха смъртта си в онази нощ.
Накрая, когато кладата лумна и огньовете заблизаха нощното небе, от черквата, с разкъсана черна риза, окървавена глава и димяща брада, изскочи игуменът на светата обител, който по чудо се бе изтръгнал от охраняващите го войници. Един от тях тичаше след него, крещейки му да спре.
Свещеникът падна пред кладата и с голи ръце започна да вади горящите икони, проклинайки императора, патриарха и целия останал свят.
Атанасий, командир на отряда, бе викнал на стареца да спре, но той не го послуша. Григорас, който тичаше зад игумена, стигна до кладата и преди някой да разбере какво става, го прониза с копието си в гърба. Под одобрителните възгласи на останалите войници свещеникът падна на земята, все още стискайки една овъглена икона в десницата си. Вбесен от отказа на свещеника да му се подчини, с разпалена от виното и битката кръв, Атанасий скочи от коня, отряза с един удар главата му и я хвърли в огъня. След това изрита спасените икони обратно в пламъците сред пукащия лак и кривящите се метални ореоли на светците.
Манастирът бе опожарен, иконите унищожени, оцелелите монаси разпръснати или продадени в робство. Той и войниците му получиха похвала лично от императора в покоите му, а Атанасий и Григорас останаха свързани завинаги от това, което бяха извършили.
„Бяхме млади. И пияни. Изпълнявахме заповеди!“ - опита се да успокои съвестта си Атанасий, прокара ръка през потното си чело и се прекръсти.
Самият император вършеше още по-ужасни дела. В Константинопол продължаваха да се разказват зловещи истории за това как на смъртния си одър Теофил бе поискал главата на зет си Теофоб. „Византийския Ирод“ го бяха нарекли враговете му. Ирод или не, Теофил бе умрял с усмивка на уста, стискайки под мишница кървавата глава на зет си.
„Кой можеше да предположи какво ще стане след това?“ - въздъхна Атанасий и се прекръсти отново.
Вдовицата на Теофил заедно с великия логотет Теоктист бяха завзели трона. Хитра, умна и последователна, Теодора бе станала императрица. Иконите бяха върната в църквите. Патриарх Григорий VII Граматик безуспешно се опита да й се противопостави. Дори инсценира опит за убийство срещу себе си, но бързо бе разкрит, свален от престола и пратен в манастир.