Винех изпрати пристигналите три отряда подкрепления със строгата заповед да арестуват всеки, който се опита да наруши закона, независимо дали е християнин или последовател на Тангра.
Скоро на площада не остана никой. Земята бе осеяна с парчета дърво, камъни и боклуци, а между тях, посивяла от прахта, се търкаляше падналата икона.
Климент отиде до нея, вдигна я, изтри я с ръка от мръсотията и я прибра внимателно в торбата си. След това се обърна, махна с ръка на Корсис да го последва и влезе във Вътрешния град.
- Какво беше това? Какво стана? Ще има ли война? - питаше, без да си поеме дъх, младежът, подтичвайки след писаря.
Климент сви рамене. Чувстваше главата си съвсем празна. Движеше се като в унес, автоматично отклоняваше въпросите на възбудения Корсис и се луташе между къщите, без да знае къде отива.
Плетейки крака, най-накрая стигнаха до Площада на славата. Писарят се свлече на една от каменните пейки и неразбиращо се огледа. Още Аспарух бе издигнал тук колона, с която да възвеличае успехите си. Останалите ханове бяха последвали примера му, като освен колони за тяхната собствена прослава, бяха издигали и паметници, славещи предшествениците им.
С невиждащи очи Климент се втренчи в статуята на препускащия на кон Аспарух, във високо вдигнатата ръка на Тервел, държаща кесарска корона, в копието на Крум, насочено към поваления на земята враг.
Какво щеше да стане?
Дали скоро на това място щяха да се издигат фигурите на християнските светци? Това лошо ли беше или добро?
Писарят тръсна глава. Такива мисли не бяха за него. Той имаше поставена задача, с която да се справи. Други трябваше да мислят за ставащото в града.
Климент стана и тръгна към двореца. Трябваше да говори с Дукум!
Едва сега, докато крачеше по улиците на Вътрешния град, писарят си даде сметка за ставащото около него. Конници профучаваха по улиците. Войници в пълно бойно снаряжение маршируваха, силно дрънчейки с броните и оръжията си. Освен елитните хански войски, пазещи Вътрешния град, се бяха появили и отряди с наемници, дошли незнайно откъде. Носеха се команди, викове и заповеди, от уличните търговци, изпълнили улиците сутринта, не бе останала и следа.
„Все едно сме във война!“
Остави Корсис да го чака при караула на един от входовете на двореца и тръгна да търси кавхана. По коридорите оживлението бе още по-голямо. Тук също имаше много войници, но освен тях напред-назад възбудено сновяха и говореха багаини, висши военни и боили. Настроението бе мрачно, повечето от хората, които писарят срещаше по пътя си, гледаха уплашено и недоволно, отвсякъде се носеше мърморене.
Дукум бе слязъл в тронната зала, където бе свикан военен съвет. Наложи се Климент да го изчака.
Докато обикаляше около залостената врата, писарят се зачуди дали кавханът трябваше да използва точно тази зала. Не бе чувал за съвет, който да се провежда в тронната зала в отсъствието на хана. Дали Дукум нямаше да се опита да извлече някаква изгода за себе си? Щеше да му е много лесно да оглави недоволството, да барикадира града и да вземе властта в ръцете си. Щеше да получи пълната подкрепа на всички боили, до един последователи на Тангра. Единственото, което трябваше да направи, бе да арестува Борис, да го обяви за предател и да го екзекутира. След което да седне на трона му.
Климент се засрами от мислите си. Кавханът винаги бе демонстрирал лоялността си към владетеля. Едва ли щеше да го изостави сега.
Неочаквано от залата се чуха викове, вратите се отвориха с трясък и внушителна група боили, участници във Великия съвет, излетяха навън. Предвождаше ги Иратаис от рода Вокил, който размахваше ръце и викаше, че това няма да се размине току-така и като се появи ханът, ще трябва да дава обяснения за стореното. Следваха го още шестима боили, участници в съвета. Сред тях Климент разпозна и Шун, който му хвърли дълъг, изпълнен с омраза, поглед.
Последни от залата излязоха четиримата славяни, участници в съвета. Те не можеха да прикрият задоволството си, а на лицата им грееха в широки усмивки. Застаналият начело на малката групичка Склавун величествено се понесе по коридора под яростните погледи, които му хвърляха Иратаис и останалите.
Склавун, както и останалите славяни в съвета, бяха християни. Победоносните им изражения бяха лесно обясними. Оттук нататък те щяха да заемат централна роля в държавата, докато Иратаис и последователите му тангристи щяха да бъдат избутвани все по-далеч от властта. Стига Борис да успееше да се наложи.
„Това няма да се размине току-така! Ще има размирици. Може би дори война!“ - отново си помисли Климент, загледан в групичката на Иратаис, която разпалено обсъждаше нещо.