- Това е! Свободни сте! - обяви Борис и се обърна с гръб към членовете на Великия съвет.
Без да кажат и дума, Иратаис и последователите му станаха и побързаха да напуснат залата. Минавайки покрай Кормесий, те не пропуснаха да му хвърлят заплашителни погледи. Старецът само поклати глава с усмивка, бавно се надигна от мястото си и с достойнство напусна помещението.
Все още зачервени от това, което се бе случило, но с блеснали от радост очи, славяните също се разотидоха, нямащи търпение да разнесат радостната вест из града.
Скоро в залата останаха само Борис, Дукум и Климент. Писарят се оглеждаше смутено, без да знае какво да прави. Не бе сигурен дали мястото му е тук, но кавханът не го бе освободил.
Князът изчака вратите да бъдат затворени, погали с ръка бронзовия лъв и бавно се отпусна на трона.
- Това е! Всичко свърши! - обяви Борис и се усмихна широко. - Повикаха малко, поспориха и покрещяха, но няма да посмеят да предприемат нищо. Прекалено са слаби. А и мерките, които взех, няма да им дадат тази възможност!
- За всеки случай ще наредя да следят Иратаис и останалите от кликата му - каза Дукум. - Всички от рода Вокил са много високомерни и ламтят за власт!
- Щом смяташ, че е необходимо - направи го - кимна Борис. - Но се съмнявам, че дори Иратаис ще посмее да предприеме нещо. Имаше своя шанс и го изпусна!
„Дано да е така! - горчиво си помисли Климент и бавно заотстъпва назад. - Но се страхувам, че всичко едва сега започва. От друга страна, никой не ме попита за смъртта на Аеций!“
Събрани под запалените факли, препасали отново мечовете си, мъжете се гледаха един друг с мрачни лица. Пламъците хвърляха странни сенки по каменните стени на подземието, където се бяха събрали затворниците.
Всички бяха дошли един по един до имението на Иратаис. Въоръжени наемници от най-добрия му отряд охраняваха вратите и крепостта. Никой нямаше да ги обезпокои. Предстоеше да вземат важно решение - дали да вдигнат бунт срещу хана.
Повечето членове на Великия съвет бяха тук. Иратаис, Вардас, Шун, Изот и Вихтун седяха като каменни статуи на столовете си. Дори страхливите Алем и Курт бяха дошли, плахо оглеждайки се. Още десетина боили, насядали на удобни трикраки столчета покрай стената, внимателно бяха изслушали разказа им за случилото се в тронната зала.
Бяха се събрали, за да решат какво да правят. Ханът бе предал бога им, но добре се бе подготвил за това. Можеха ли да му се противопоставят?
- Трябва да убием това страхливо куче! - Изот гласно изказа мисълта, която се въртеше в главите на всички. - Той не заслужава да живее след това, което направи!
- Така е! - подкрепи го и Вихтун. Високи, яки и доказани пълководци, те искаха да разрешат всеки проблем с мечовете си.
Останалите се размърдаха на местата си, разнесе се всеобщ ропот.
- Чу какво нареди ханът - каза Вардас. - Паролите ще се сменят. Всеки, който влиза във Външния град, ще бъде претърсван за оръжие. На вратите ще бъдат поставени родственици на Борис. Плиска ще се напълни с авари. Няма как да го нападнем сега! Трябва да изчакаме, докато бдителността му намалее.
- Така е! Няма смисъл да рискуваме! - веднага се съгласи и Алем, а Курт закима с глава.
- Не можем да минем през вратите без паролите и да се справим с елитната конница на Борис и аварските му стрелци. Ще ни избие до крак! - доволен от подкрепата, продължи Вардас.
- Ти мислиш само за парите си! Не се бой! Аз ще поведа първата атака. А след като победим, ще забогатееш още повече - злобно го изгледа Изот.
- Не ме е страх да умра в битка - изпъчи се Вардас, - но искам от смъртта ми да има някаква полза. А когато нападнем, Изот, аз ще бъда в първата редица заедно с теб!
Останалите се разшумяха, няколко души закимаха с глава.
- Тихо! Тихо! - Иратаис размаха ръце. Не трябваше да допусне разногласие. Ако се разединят, нямаше да имат никакъв шанс.
Боилът огледа мъжете пред себе си. Без съмнение тук се бе събрал цветът на нацията. Освен членовете на Великия съвет, на сбирката бяха дошли и някои от най-близките му сродници от рода Вокил. Те не бяха забравили управлението на хановете Винех, Сабин и Умор. Още помнеха какво значи да държиш властта в ръцете си.
Зад тях с високи кожени шапки стояха трима представители на клана Угаин. Свикнали със студа на север, те бяха твърди, безмилостни и корави като скали.
Почти всички от старите родове бяха пратили свои представители. Никой не можеше да откаже на великия Иратаис. До Угаин стояха мъжете от родовете Кюригир и Кубияр. Както и мнозина други. Сплотяваха ги вярата в Тангра и ненавистта към Борис.