Сега бе ударил часът на християните. И те нямаше да го пропуснат. Бяха го чакали достатъчно дълго. Трудна щеше да е тази междуособна война, в която освен мъже срещу мъже, един срещу друг щяха да застанат и два бога. Който и да победеше, хората на земята щяха да страдат.
Писарят въздъхна.
Може би в думите на славянина все пак имаше някаква истина. Може би трябваше да разбере какво са наумили недоволните боили. За да предпази и Борис, и себе си. Но какво можеше да направи?
Иратаис и останалите не биха го допуснали в домовете си, освен за да го убият. Нито биха го оставили да говори с тях. Какво му оставаше? Да разпита слугите и приятелите им? Да проследи стъпките им?
Какво?
Дали пък нахлуването в храма на Тангра нямаше някаква връзка със заговорниците? Те със сигурност бяха научили предварително, че Борис се е покръстил, и подобна провокация би им била повече от изгодна.
Климент се намръщи и се заоглежда, търсейки Корсис. Ами убийството на миника? Защо на гърдите му бе изписан символът на Тангра IYI? Имаше ли това нещо общо със ставащото? Бяха ли свързани двете престъпления? Същия златен символ, блестящ и красив, Климент бе видял в поругания храм. Съвпадение ли бе това, или зад него се криеше нещо друго?
Климент видя Корсис и му махна с ръка да го последва. Трябваше да отиде някъде, където да събере мислите си. На някое спокойно и тихо място, където да не го безпокоят. Някъде, където щеше да се чувства спокоен и защитен.
Писарят рязко спря и се обърна. Знаеше къде да отиде. И с кого да поговори. Щеше да посети библиотеката! Там можеше да помисли на спокойствие и да се посъветва с Наум.
Климент рязко се завъртя и тръгна обратно по коридора.
Бързо стигна до високите дървени врати. Отвори ги със замах и познатият мирис на стари пергаменти, мастило, восък и бои го обгърна със своя уют и безопасност. Тук нямаше предателства и заговори, нямаше войни, нямаше разчленени трупове, нямаше мечове, крясъци и кръв. Всичко бе тихо, бавно и спокойно.
Или поне така трябваше да бъде.
Вместо това Климент завари няколко намусени писари, които разнасяха кожени кутии, свитъци и ръкописи. Други подреждаха комплектите с пера за писане и мастилниците, трети миеха пода с омотани около дървени пръти парцали. От очакваната тишина и спокойствие нямаше и следа.
- Какво е станало тук? - изненадано попита писарят, но никой не му отговори. Бившите му колеги продължиха заниманията си, без да му обърнат внимание. Писарите завиждаха на Климент за внезапното издигане, за постовете и привилегиите и за това, че повече нямаше да си боде очите в полумрака като тях.
Свикнал с подобно отношение, писарят въздъхна и слезе по стълбите. Все пак можеше да разчита на приятелството на главния библиотекар - стареца Наум, с когото се бе сближил още докато преписваше текстовете на договори и дълги списъци под пукащите факли.
За разлика от останалите Наум искрено се радваше на издигането на бившия си приятел и навсякъде повтаряше с гордост, че един човек на перото също може да стане уважаван човек.
Библиотекарят живееше в малка стаичка зад основното помещение, в която имаше маса, легло, няколко дървени ракли и винаги пълна кана с вино.
Следван от оглеждащия се с интерес Корсис, Климент тръгна с бърза крачка към стаята на библиотекаря. Нямаше намерение да се занимава с другите. Щом искаха да го мразят, нямаше нищо против. Така или иначе пътищата им се бяха разделили.
Климент отвори вратата и влезе в стаята на стария си приятел. На масата бе поставена покрита с ленена кърпа калаена кана с вино, две високо закачени факли осветяваха помещението. Вързани на стегнати купчини, покрай стените стояха наредени свитъци. От Наум нямаше и следа.
Разочарован, Климент седна на единия от двата стола пред масата. Без да се притеснява, Корсис се метна на леглото.
- Удобно е! - доволно заяви младежът и преди писарят да успее да му се скара, скочи на крака и започна да разглежда рафтовете наоколо. - Много интересно! Никога досега не бях идвал в библиотека! Чакаме ли някого? Какво е това?
- Надявах се главният библиотекар Наум да е тук - кисело отговори Климент. - И внимавай с мастилото! Цапа!
Корсис се усмихна, остави едно от глинените шишенца и взе друго. Дръпна запушалката му и бръкна с пръст в гърлото.
- Красиво е! - обяви Корсис, показвайки посинелия си пръст, и посегна за друго бурканче.
Преди Климент да успее да му отговори, вратата се отвори и в стаята влезе Ставракий - помощник-библиотекарят.
Ставракий бе висок, около четирийсетгодишен, вечно нацупен мъж, който претендираше, че може да даде отговор на всеки въпрос. Дрехите му бяха изцапани с мастило, очите - силно присвити от дългото преписване в полумрака, косата на темето му бе опадала. Лицето на Ставракий бе бледо, отдавна не виждало слънчева светлина, с къса, наскоро набола брада.