Борис щеше да се съгласи с условието, което Михаил носеше на върха на копието си - вричането в Христос вместо война, която не можеше да спечели. Ханът не бе далеч от идеята да се покръсти. Макар и неумел пълководец, Борис бе превъзходен дипломат и прекрасно разбираше предимствата, които щеше да му даде прекланянето пред Исус. Нужна му бе просто още малко мотивация. Затова императорът бе тръгнал към проходите начело на войската си.
Атанасий се усмихна. Дълго бяха затягали примката около българския владетел и най-накрая бе дошъл моментът да смажат досадните българи! След като Борис се покръстеше, в страната щеше да започне гражданска война. Логотетът бе сигурен в това и щеше да помогне още, ако има нужда.
Боилските родове нямаше да допуснат слабия в очите им хан да ги лиши от Бога на предците им. Славяните, повечето от които бяха християни, щяха да се вдигнат в защита на Борис. След което за армиите на Константинопол нямаше да е трудно да се справят с противниците си.
„Разделяй и владей!“ беше стара тактика, която винаги работеше успешно.
Добър план бе това! Хитър и добър.
Дано само в Константинопол не забравят кой бе в основата му, когато започнат да раздават наградите за успеха.
Атанасий се усмихна отново. Нямаше да ги остави да го забравят!
Но преди това трябваше да се справят с пророчеството.
Миникът[5] Вардан бутна вратата на кръчмата и излезе. За миг улицата се изпълни със светлина и гълчава, след това всичко утихна.
Тътрейки бавно сакатия си крак, Вардан потърси някое от по-тъмните места. Беше пил прекалено много вино и мехурът му се бе издул до пръсване.
Миникът обичаше да си пийва още от времето, когато със стария хан Пресиян бяха превзели Охрид.
„Славни времена бяха!“ - помисли си облекчаващият се Вардан, докато гледаше звездите над себе си.
Миникът се бе отличил в боя. Пръв се бе прехвърлил през стените на крепостта, увличайки останалите след себе си за последната, решителна атака. Вардан се бе бил храбро и мъжки. Накрая лично бе съсякъл стратега на крепостта Флавий Тракиеца, за което получи похвала и златен ритон от хана. След това бяха оплячкосали града, както си му е редът, и пили цяла нощ сред пожарите на запалената крепост.
„Добре си поживяхме!“ - пиянски се ухили в нощта Вардан, докато завързваше кожените връзки на панталона си.
Славата му на майстор на меча се бе увеличила стократно след победата в Охрид. Посеченият от него Флавий Тракиеца минаваше за един от най-добрите фехтовачи в империята. А Вардан го бе победил!
Като награда Пресиян го направи свой храненик и учител на сина си Борис.
За нещастие на миника на връщане към Плиска той и отрядът му попаднаха на засада. Вардан бе ранен лошо в крака, окуця и трябваше да напусне войската. Въпреки това Пресиян не се бе отказал от услугите му. Още няколко години бившият военен бе учил сина му да върти меча, преди окончателно да се пропие и ръцете му да почнат да треперят прекалено, за да може да държи оръжието както трябва.
Въпреки това, след като стана хан, Борис не забрави да се погрижи за стария си учител. Отпусна му пенсия, която стигаше за храна и вино, което да си поръчва по кръчмите, докато разказва старите си бойни подвизи.
Миникът премлясна отново, изтри с ръкава носа си и тръгна обратно към кръчмата. Бе близо до вратата, когато усети нечие друго присъствие в уличката.
Вардан не се смути. Бе свикнал да става обект на всякакви нападатели и друга паплач, която, подведена от хромия му крак, мислеше, че ще е лесна плячка. Макар и остарял, макар и пиян, Вардан си оставаше един от най-добрите майстори на меча в Плиска и всички нощни разбойници, които се бяха изпречвали на пътя му, горчиво съжаляваха, че са го срещнали.
- Кой е там?! - извика миникът, олюля се и посегна да извади меча си. - Не се крий в сенките! Ако си истински мъж, излез и покажи лицето си!
Висока тъмна фигура изплува от тъмнината и прегради пътя на миника. Напрягайки очите си в оскъдната светлина, Вардан различи фигурата на стражник.
- Откога патрулите почнаха да стряскат порядъчните хора?! -войнствено попита той, но не получи отговор. - И откога са почнали да се разхождат сами по улиците? Мислех, че вие, нехранимайковци, ходите винаги по двама!
Непознатият не отговори. Вместо това приклекна и издаде дълъг смразяващ писък, който разцепи нощта.
Стреснат, Вардан отстъпи крачка назад. Мечът в ръката му внезапно натежа. По гърба му мина ледена тръпка. Въпреки че бе разгарът на лятото, отнякъде повя студ и обгърна бившия военен. Светлината избледня, мракът се сгъсти, шумовете от кръчмата и улицата изчезнаха.