Климент често сменяше мокрите кърпи, с които покриваше лицето на Корсис, говореше му успокоително и след няколко часа младежът потъна в дълбок, здрав сън.
Със зачервени очи и изгоряло, намазано с крем лице, писарят придърпа една кожена завивка, легна на пода до леглото на помощника си и скоро се унесе.
След като бе повикал лекар за Корсис, Климент бе поискал от чигата на Южната порта да прати войници, които да преследвач нападателите.
След по-малко от час патрулът се върна. За изненада на Климент войниците бяха метнали на груба дървена количка три трупа.
- Намерихме ги зад храстите, където са се криели - обясни водачът на войниците - едър мъж, с дълъг червен белег на бузата. - Някой е прерязал гърлата и на тримата.
- Това ли са стрелците? - попита Климент.
Военният кимна с глава.
- Няма съмнение. Двама от тях още стискаха лъковете си. Третият го бе изпуснал на земята. Който и да ги е нападнал, го е направил неочаквано. - Виждате в какъв ужас са застинали лицата им. Явно не са очаквали от ловци да се превърнат в жертви.
- Кои са?
- Наемници! Убийци! - войникът извърна глава и плю в прахта. - Хора без семейства и история. Някой ги е наел да ви причакат и убият.
- Защо? - попита писарят, но никой не му отговори. - Имат ли татуирани кръстове по телата?
Войникът разтвори дрехите на мъртъвците.
- Няма нищо, убедете се сам!
Убийците не бяха от „Архангелите“. Кои тогава бяха тези хора? И кой ги бе изпратил по следите на писаря?
Корсис още спеше, когато Климент се измъкна от импровизираното си легло, изми се, смени дрехите си, изяде парче хляб, което прокара с почващ да се вкисва кумис, и излезе. Искаше да свърши колкото се може повече работа, а трябваше и да докладва на Дукум докъде е стигнал с разследването.
„Кавханът едва ли ще остане доволен“ - мрачно си помисли писарят и пое към площада, където според Корсис бе фонтанът с бронзовата мечка.
„Само дано не е във водата - помоли се писарят и опипа изгорялото си лице. - Хич не ми се ще да се мокря. А и ще предизвикам ненужни въпроси“.
Спря се за малко на Площада на предците. Искаше да разгледа издигнатите на него колони. Вече знаеше, че са поставени тук от Крум след победите му и всяка една сочи града, който ханът е покорил.
„Къде ли щяха да издигнат колоната след падането на Константинопол?“ - запита се Климент.
В единия край на площада, разположен симетрично между намиращите се отляво и отдясно колони, се издигаше паметникът на Крум - ханът пробождаше с копието си падналия на земята Никифор.
„Без съмнение е щеше да е там. Мястото е подходящо“ - реши писарят, провря се в бързащата тълпа, ожули си пищяла в постамента на статуята на Тервел и продължи по пътя си.
По улиците бе пълно с войници. Отначало Климент реши, че това са обичайните патрули, които сменят нощната стража, но след това установи, че патрулите са много повече от обикновено и са облечени странно.
Войниците не носеха обичайните кожени панталони, ботуши и железни шлемове като стражниците на Плиска. Бяха облечени в къси кожени елеци, кръгли шапки и дълбоки торбести гащи, някои в доста екстравагантни цветове. Приличаха повече на банда наемници, отколкото на редовна войска.
„Авари! Това са авари!“ - внезапно проумя Климент.
Ханът бе изпълнил заканата си.
Лесно намери площадчето, за което му бе говорил Корсис. Бе близо до Вътрешния град, но встрани от главните улици. В единия му край имаше малък, неработещ фонтан, зад който в стената на една от съседните къщи, в каменна ниша, бе поставена бронзова мечка.
Писарят внимателно огледа скулптурата. Отдалеч се познаваше, че не е дело на български майстори. На широкия постамент под предните й крака на гръцки пишеше: „И като видяха Крум, разбраха, че е дошъл краят им!“.
От двете страни бе издълбан знакът IYI, за да е ясно за кого става дума.
„Доста войнствен надпис! Явно това е мечката, която търся“ -помисли си Климент и се огледа.
Улицата бе пуста. Спокойно можеше да се качи в нишата и да провери за какво става дума.
Катеренето се оказа по-трудно, отколкото Климент очакваше. Наложи му се да пробва няколко пъти, докато успее да се издърпа над каменния парапет. Отпусна се под статуята, за да си поеме дъх, и се загледа в бронзовия, полиран от времето, корем на животното. Точно над главата му имаше друг надпис, отново на гръцки: „В прослава на великия император, чиято ръка достига навсякъде“.
Кой бе императорът и докъде бе достигнала ръката му, не се съобщаваше.
Климент внимателно се завъртя, приклекна и пазейки равновесие на ръба на нишата, огледа статуята. Не откри нищо, което да го насочи към чашата, Теофан или каквото и да било. Скулптурата бе прекрасна. Всеки косъм бе старателно изрязан в заобления бронз, очите гледаха като живи, но нямаше оставено никакво указание.