За всеки случай писарят чукна по мечката от всички страни. Отговори му глух звук, показващ, че статуята е куха, но нищо повече.
Обезкуражен, Климент вдигна очи и прочете още веднъж надписа: „И като видяха Крум, разбраха, че е дошъл краят им“.
Имаше ли тайно послание в това? Писарят не можа да измисли нищо.
Докато се измъкваше изпод краката на медното животно, до ушите му достигна нечий смях. Точно пред фонтана, тропайки с тежките си кожени ботуши и правейки му неприлични жестове, се бяха събрали авари. Предводителят им, висок, грозен исполин с белег на лицето и липсващо ухо, се зъбеше с кривата усмивка към писаря.
- Ако ти се иска да видиш какво точно има под корема на мечката, и ние можем да ти покажем - грубо се изкиска той и с зачеса демонстративно по чатала.
Приятелите му избухнаха в смях.
- Защо пребледня, младежо? Няма да ти направим нищо лошо - продължи водачът и намигна на Климент.
Писарят скочи на земята, оправи дрехите си и се опря гръб на стената. Дали това не бяха убийци, изпратени да довършат онова, което не бяха успели тези в полето?
- Това е мечка, не мечок! Ако имаш да ми покажеш нещо женско, нямам нищо против да надникна - отговори той на аварина, опитвайки се да прикрие треперенето в гласа си. - Ако ли не, сбъркал си адреса. В баните до Източната врата ще намериш мечоци точно като за себе си.
Аварите, не очаквали такъв отговор, внезапно млъкнаха и се спогледаха учудено. Климент хвана меча и леко го разхлаби в ножницата.
Вместо да го нападнат, войниците се заляха с гръмогласен смях.
- Получи си го, Азан! - удари предводителя по гърба един от останалите войници. - Този път си намери майстора!
- Добре ти отговори момчето, а? Май вече не си толкова страшен? - започнаха да го подкачат и останалите.
Усмихнат накриво, Азан се приближи до Климент и му подаде ръка.
- Няма нужда да вадиш меча, ние само се шегуваме! Пък и не си мой тип - смигна високият наемник. - Макар да ми харесва, че не напълни гащите. Ако имаш нужда от помощ, можеш да ни намериш до Северната врата. Във „Воденицата“. Питай за Азан. Всички ме знаят.
- Аз съм Климент, главният писар - Климент кимна смутено и пое подадената му ръка. Сърцето му биеше силно, дланта му все още стискаше меча.
- Намери с кого да се закачаш - провикна се един от войниците. - С писаря на хана!
- Я млък! - сопна се Азан. - Съвсем сте се разхайтили! Оправете строя и продължавайте да патрулирате! Нали затова ни плащат!
С весели подмятания и ругатни аварският патрул се отдалечи.
Писарят преглътна, разтърси глава и наплиска лицето си с малко от застоялата вода на фонтана. Погледна извисяващата се над него мечка и се зачуди каква ли е тайната й.
Опита се да си спомни всичко, което знаеше за мечките. Някои ги почитаха като животни - смяташе се, че носят здраве, мощ и пазят от зли сили. Дали Теофан не искаше да защити чашата точно от нещо такова?
„Ако трябва, ще поискам от Дукум да разбия статуята на парчета, но ще открия защо е била толкова важна за Крум и Теофан!“ - зарече се писарят и с бързи крачки тръгна към двореца.
Завари Дукум, седнал на сянка на една от терасите под дълго зелено покривало. Въпреки че бе рано, великият боил пиеше бира, която загребваше с черпак от малка дървена бъчонка. Кавханът лениво оглеждаше града под себе си, доволен от лекия бриз, който бе излязъл.
Писарят бе настанен на друг стол, връчиха му черпак и скоро и той гребеше от буренцето и си мислеше колко бързо се обръща животът.
„Допреди половин час не бях сигурен дали аварите няма да ми видят сметката, а сега седя тук с кавхана, пия бира и се радвам на бриза“.
- Най-после всичко свърши! - доволно обяви Дукум и плесна с ръце. Няколко слуги веднага дотичаха и донесоха малко подвижно легло. Дукум се изтегна блажено и продължи: -Великите боили се съгласиха с покръстването. Тази сутрин имаше съвет и всички сведоха глави пред княза. Трябваше да ги видиш само! Трябваше да ги видиш, като им казах, че знам за жалкия им бунт и желанието им да мобилизират войските си. Разтрепериха се като листа. Ха! - изсмя се кавханът и загреба нов черпак. - Както и като разбраха, че в Плиска са пристигнали аварските наемници. До един се хвърлиха в краката на Борис да го уверяват колко са му верни. Дори наглият Иратаис, който толкова се гордее с произхода си, се гърчеше като червей! - по лицето на Дукум се разля доволна усмивка.