- И какво стана? Ханът... Князът прости ли им?
- Прости им, разбира се! Е, ще трябва да се разделят с някои от владенията си, да пратят част от войниците във войската на Борис, но засега това е всичко.
- Значи няма да има война?! - попита писарят невярващо и вълна на облекчение се разля по тялото му.
- Нали това ти казвам! Няма да има! Всичко приключи! Иратаис е избран за председател на съвета, това поне временно ще уталожи амбициите му. Другите са щастливи, че спасиха главите си. Макар че, ако питаш мен, Борис постъпи прекалено миролюбиво. Можеше да затвори поне един-двама за назидание на останалите.
- Ами убиецът?!
- Убиецът е твоя грижа! - Дукум размаха черпака и по пода плисна бира. - Трябваше вече да си го заловил!
- Не е толкова просто - уклончиво каза писарят и разказа на кавхана какво бе научил през последните дни. - Имам нужда от малко помощ - завърши доклада си той. - Не всичко е записано в архивите.
Дукум кимна.
- Не мога да разбера - продължи писарят - какво толкова специално има в трите статуи от императорската резиденция от Свети Манант и как те сочат пътя към чашата.
Дукум се замисли.
- Помня за статуите! Бях малко момче, когато Крум ги докара. Беше година преди да го убият. Те са свещени и много древни. Затова византийските императори са ги почитали, макар да не са християнски. Те са в Константинопол още от създаването му. Говореше се, че са били донесени от самия римски император Константин, на когото е кръстен градът, малко преди да се покръсти.
- И къде са те сега? Мечката намерих. Но лъвът и драконът?
Дукум се надигна на лакът и замислено погледна писаря. Макар да бе пил много, погледът му бе съвсем бистър.
- Ела! - каза кавханът и леко скочи от леглото.
Двамата забързаха по прохладните коридори, а слугите бързо се отместваха при шума от стъпките им, заставаха до стените и се покланяха ниско.
„Доскоро и аз правех така“ - мина през главата на писаря, докато подтичваше, за да не изостане.
За негова изненада Дукум го заведе в тронната зала. Затвори вратите зад себе си, за да не ги смущава никой, отвори резбованиге капаци на прозорците и помещението се обля в светлина.
- Е? - попита кавханът и се усмихна лукаво. - Как може понякога да си толкова глупав, Клименте?
Точно зад трона, върху дървена платформа, поставен на мраморна плоча, стоеше красив бронзов лъв, който Климент бе виждал сигурно стотици пъти.
Почервенял от смущение, писарят бавно пристъпи към статуята.
- Много пъти съм разглеждал лъва - стресна го гласът на Дукум. Чудил съм се защо ли Крум го е поставил точно тук. Можеш да бъдеш сигурен, че той го е курдисал зад трона. Като символ на държавата ли, като символ на властта ли? Лъвът все пак е царско животно...
- Пратеникът на боговете - тихо добави Климент. - Дали сочи къде да търсим чашата?
- Не ми се вярва - Дукум повдигна скептично рамене и се облегна на стената. - Ако искаш, ще ти помогна в търсенето, но отсега те предупреждавам - няма да намериш нищо интересно.
Климент пристъпи към статуята и внимателно я огледа. Бе виждал лъва много пъти, но никога не се бе замислял защо е там и означава ли нещо. Легнал, но с високо вдигната глава и втренчен поглед, той зорко бдеше над залата и трона.
„Изглежда така, все едно се готви за скок“ - помисли си писарят, макар че животното нямаше как да скочи от позата, която беше заело.
Статуята бе със същата големина като мечката, но без надписи. Нямаше никакви знаци или каквото и да било, което да го насочи по някакъв начин към изчезналата чаша.
Писарят потропа по медния гръб на лъва, след това по главата, сложи глава на гърба му, но не чу нищо, което да му помогне.
- Само си губиш времето! - гласът на Дукум бе станал рязък. - Прекалено сложно обясняваш нещата. Не че теорията ти с отрязаните глави не звучи логично, но опитай нещо по-просто. Разпитай близките на жертвите, намери някаква връзка помежду им, мотив... По-добре от мен знаеш за какво говоря.
Климент кимна.
- Какво стана с дракона?
- Драконът та драконът! Откъде да знам какво е станало с дракона? Въобще бях забравил, че съществува! - ядно отговори великият боил. - Нищо няма да излезе от цялата тази работа, помни ми думата!
Климент кимна отново, поклони се и излезе.
Дали Дукум не беше прав? Дали наистина не се занимаваше с глупости?
В коридора се сблъска с Григорас. Византиецът бе облечен в зелена, поръбена със злато тога, в ръката си стискаше навит пергамент.
- Внимавай къде ходиш, писарю! - злобно изсъска византиецът и изгледа Климент с неприкрита омраза. - Доколкото разбирам, все още не си разкрил убиеца на господаря ми! Чудя се дали въобще ти стига акълът за подобна работа?