Дълбока бръчка проряза челото на Иратаис. Трябваше да внимава с този човек. Ако беше човек въобще. Боилът понякога се чудеше кой ли е тайнственият му съюзник и дали не е пратен от небето да им помага.
„Е, ще установим много бързо дали е смъртен“ подсмихна се Иратаис. Беше решил да се справи с Неуязвимия веднага щом властта му укрепне. Нямаше нужда от съперник. Камо ли от толкова могъщ съперник. Но преди това, преди това трябваше да убият хана!
Планът беше прост. След като нахлуеха през портите, щяха да издигнат конската опашка с двойния символ на върха и викайки името на истинския Бог - „Тангра!“, да нападнат двореца. Към тях щяха да се присъединят предварително въоръжените им последователи, които да създадат впечатлението, че всички въстават срещу хана. Надяваха се по този начин да увлекат и тези, които се колебаят.
Бяха установили къде са разквартирувани повечето от аварите. Част от войската щеше бързо да ги обкръжи и унищожи.
Иратаис бе издал заповед: който пречи на нахлуването на войската, да бъде незабавно убиван! Никой не трябваше да спре устрема им! Бързо трябваше да се справят и с водачите на християнската секта, но те едва ли щяха да представляват някакъв проблем.
Иратаис се изсмя злобно.
Нали бяха последователи на Христос? На доброто у хората?
Мразеха войната и насилието? Е, сега щяха да изпитат и себе си, и своя Бог!
След като завладееха улиците на Плиска, лесно щяха да се справят с Борис. Великият боил бе дал от личното си злато на неколцина подпалвачи, които в точния час да предадат Вътрешния град на огъня.
Борис щеше да е принуден да излезе навън. Където щяха да го чакат Тангра и мечовете им.
Иратаис се облегна на каменния прозорец и се загледа в града под себе си.
Мнозина, повечето от които не подозираха нищо, щяха да загинат през следващата нощ! Мнозина щяха да умрат, в това число и ханът! И тогава той - Иратаис от великия клан Вокил, щеше да седне на престола, който му принадлежеше, и да въздаде почит на истинския Бог - Тангра.
Боилът рязко се обърна.
„Пази се, Борисе! - закани се мислено той. - Ти още не знаеш, но аз идвам за теб! За теб и за трона ти!“
Климент стана рано.
Макар с Корсис до късно да бяха обсъждали как ще проникнат в подземията, не чувстваше нужда от сън. Желанието най-накрая да разреши загадката и да намери чашата от черепа на Никифор му даваше неочаквана сила.
„Дали това не е оренда?“ - усмихнато си помисли писарят, докато плискаше лицето си с вода.
След дълъг спор Корсис бе успял да го убеди, че трябва да го придружи в начинанието му.
„За вас това е просто криминален случай, но аз преследвам убиеца на баща си! Заклел съм се да отмъстя!“ - бе казал Корсис, твърдейки, че кракът му е добре, и Климент нямаше как да се противопостави на подобен довод.
Натежа и аргументът, че Корсис бе ходил в подземията.
„Да се позабавляваме с приятели - невинно бе обяснил той. -Има няколко входа в полето зад рова на Външния град. Не знам как се влиза в подземията от двореца, но знам къде са изходите им в полето. Вероятно са за случай на бягство. Има по един близо до всяка от външните врати“.
Двамата дълго бяха спорили дали Теофан е влязъл от двореца, или указанията му са за спасителните изходи. В крайна сметка стигнаха до извода, че секретарят на Крум вероятно бе имал предвид входовете от полето.
„Не всеки има достъп до двореца“ - бе обобщил Климент.
Решиха да влязат от входа до Южната врата по няколко причини. В хрониките се споменаваше, че Теофан е бил задържан именно там. Крум бе върховен колобар, а Южната страна бе свещена. Освен това копието на статуята сочеше на юг. Като капак Никифор, чийто череп търсеха, се бе появил от същата посока.
Писарят дълго обикаля, докато намери необходимата му екипировка. Над града бе легнала странна тишина, на пазара почти нямаше търговци, хората се оглеждаха смутено и говореха тихо.
„Всички сякаш са в очакване нещо да се случи - помисли си Климент, докато плащаше за най-накрая намереното въже. - В очакване да се случи нещо, което сами не знаят какво е. И се надяват да не е нещо лошо“.
Писарят едва довлече до дома си двата фенера от намаслена хартия, въжетата, свещите, факлите и старите шлемове.
„В подземията е тъмно и е лесно човек да си удари главата в някоя остра скала, колкото и да внимава - бе казал Корсис. -По-добре да имаме нещо на главите“.
Помощникът на писаря се бе опитал да опише онази част от подземията, която си спомняше.
„В началото се върви по тесен проход, който постепенно се разширява и води до малка зала. От нея тръгват няколко различни коридора. Някои водят до стаи, други до нови разклонения, трети са затапени. Лесно е да се обърка човек“.