„Ще бележим пътя, по който минаваме“ - успокоил бе младежа Климент и не бе забравил да купи няколко парчета креда.
Как щяха да разберат къде Теофан е скрил дракона, писарят нямаше представа. Надяваше се, като слязат в катакомбите под града, да намери някакъв знак, който да ги насочи по правилната следа. Ако не, щеше да се наложи да изследват коридорите един по един.
„Работата може да се проточи до безкрайност - унило си помисли Климент. - Ще трябва да се запасим с вода и храна, ако ще стоим дълго под земята. Но Теофан не може да не е оставил някакъв знак, който да ни насочи. Стига да знаем какво да търсим“.
Късно по обяд двамата най-накрая бяха готови с приготовленията и тръгнаха. Корсис бе настоял да се въоръжат колкото се може по-добре и писарят недоволно пъшкаше под тежестта на торбите на гърба си, меча, кинжала и малкия арбалет, втъкнати в колана му.
Корсис бе измайсторил миниатюрен дървен кръст, който бе прикачил на един от вързопите.
- Много бързо прие новата вяра! - присмя му се писарят. - Почакай поне ханът да обяви официално християнството!
- В подземията човек трябва да е готов за всичко! - сериозно отговори помощникът му. - Чувал съм, че кръстът гони злите сили. Както и това - Корсис извади изпод дрехата си малък син медальон със знака на Тангра в средата. - Нека сме подготвени.
Писарят се присмя на суеверния си помощник, но преди да тръгне, окачи на врата си кожена връв с вълчи нокът, за късмет.
Той със сигурност щеше да им трябва.
Двамата бързо минаха по улиците на града. Слънцето бе напекло камъните и малкото хора, които писарят бе срещнал сутринта, се бяха скрили в сенките. Минаха през Южната врата на Вътрешния град. Стражниците само ги погледнаха и им махнаха с ръка да продължат, бързайки да се приберат в прохладните каменни стаи на кулата си.
Климент и Корсис минаха по моста над изкопа и бързо се озоваха в полето. Отначало вървяха по пътя. Предохранителна мярка, за която писарят бе настоял, ако някой ги наблюдаваше от града.
Скоро кривнаха към полето и значително намалиха темпото. Теренът бе неравен и пълен с дупки, които им пречеха да ходят. Корсис внимателно се оглеждаше, опитвайки се да си припомни къде е входът.
- Отдавна не съм идвал насам и съм позабравил някои неща - оправда се той, докато писарят го гледаше изпод потното си чело.
Ако не знаеха какво търсят, никога нямаше да намерят входа към тунелите. Дупката бе изкопана странично под малък хълм, който я закриваше от погледа, а избуялите треви я правеха напълно невидима. Дори случайно човек нямаше как да попадне в нея. Няколко дървени, изцапани със засъхнала кал и изгнили стъпала се очертаваха в мрака.
Тези, които са правили изходите, определено са си разбирали от работата - подсвирна с уважение писарят, запали факлите, подаде едната на Корсис и го последва под земята.
Дървените стъпала скоро свършиха и те продължиха напред по подземния коридор. Отначало тунелът бе нисък и тесен, точно както го бе описал младежът. Налагаше им се да ходят прегърбени, влачейки екипировката след себе си. Подът бе твърд и сух, тук-там се натъкваха на подпори, някои от тях застрашително прогнили. От стените се подаваха корени, на няколко места капеше вода, която образуваше кални локви.
- Минаваме под канала около града - посочи с ръка над себе си Корсис и Климент кимна в знак на съгласие.
Скоро тунелът се разшири и стана по-висок. Подът се изравни, тук-там по стените се виждаха халки за факли, на някои места си личаха стари каменни прагове.
- Този, който е прокопавал тунелите, добре се е погрижил всичко да е както трябва - думите на писаря проехтяха неочаквано силно под сводестия таван.
- Навремето тук са се криели при нападения над града. Наистина са помислили за всичко - обясни Корсис, доволен, че поне веднъж той е в ролята на този, който знае повече. -Усещате ли вентилацията?
Климент кимна. Макар и дълбоко под земята, въздухът бе свеж, въпреки че не се усещаше течение. Този, който бе копал тунелите, наистина е знаел какво върши.
След около петнайсетина минути стигнаха до първата зала. От време на време, подплашени от светлината, от ъглите излитаха малки ята прилепи, които отчаяно биеха с криле в тавана, търсейки уединение. Първия път Климент се стресна при появата им, но скоро престана да им обръща внимание.
Повече го притесняваха плъховете, които внезапно изскачаха под краката им, но вместо да бягат, стояха и ги изучаваха със светещите си, червени в тъмното, очи, преди бавно да се оттеглят в сенките.