- А ако е Неуязвимия? - попита Климент и без да иска, заопипва главата си. - Какво ще правим тогава? С него няма да можем да се справим по този начин.
- Ако е Неуязвимия, няма да се връщате. Ще избягате и ще доведете подкрепления. Аз ще се опитам да го задържа колкото се може по-дълго. След това ще намерите дракона. Трябва да побързаме. Нямаме много време.
- Не! - категорично заяви Климент. - Каквото и да мине покрай мен, ще го атакувам в гръб! Няма да те оставя да се биеш сам с него.
- Но така рискуваме да загинем и двамата!
- Ако ще умираме, ще умрем заедно! - твърдо обяви Климент и подаде ръка на помощника си.
Корсис кимна, стисна десницата на писаря, вдигна фенера и тръгна обратно към ръба на пропастта.
23
Колкото и да бършеше ръцете си в ризата, те оставаха потни. Искаше му се да избяга, да отвори очи и да се намери в леглото си в Плиска, а Корсис да се провикне от долния етаж дали иска мед в чая за закуска.
За миг се изкуши от мисълта да хукне с викове срещу това, което се задаваше по коридора, и да приключи с всичко веднъж завинаги.
Климент тръсна глава и стисна здраво дръжката на меча в мократа си длан. Корсис бързо се отдалечи и мракът плътно го обгърна отвсякъде. Направи няколко крачки и нерешително спря. Имаше чувството, че ходи по тънко въже и всяка погрешна стъпка ще го запрати в дълбоката пропаст под него. Трябваше да намери някой от страничните коридори и да се скрие колкото се може по-бързо. Спомни си татарката на площада и опасния й номер и се усмихна. Нямаше никакво въже под краката му. Нито пропаст.
Писарят коленичи и опря длани в студения под. Допирът му върна чувството за реалност и той бързо зашари с ръце, опитвайки се да намери стената. След като я достигна, бавно се изправи, без да отделя и за миг ръцете си от грапавата скала.
Така беше по-добре!
Доколкото помнеше, последният ограничен коридор не бе много далеч. Без да губи време, опипвайки с едната си ръка стената, писарят бързо тръгна обратно.
Бе вървял около две-три минути, когато ехото донесе нечий неясен глас.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите на писаря. Това не беше Неуязвимия. Освен ако не си беше довел помощници.
Което не значеше, че не е в смъртна опасност. Които и да бяха хората, промъкнали се зад гърба му, едва ли им мислеха доброто.
Забравяйки доскорошните си страхове, Климент се в турна напред. Ако не успееше да се скрие в коридора, преди преследвачите да се появят, обричаше и себе си, и Корсис на смърт.
Коридорът зави и писарят неочаквано видя отблясъци по стените.
Убийците бяха съвсем близо!
Сега ясно долавяше стъпките им, които ехото усилваше, и тихите команди, които разменяха помежду си.
Писарят трескаво се огледа. Коридорът, който търсеше, бе няколко метра преди следващия завой.
Опитвайки се да не вдига никакъв шум, той се втурна към него. Светлината ставаше все по-силна, стъпките също.
Със сетни усилия Климент се добра до страничния коридор, вмъкна се бързо и се притаи зад една скала близо до входа.
В същия миг преследвачите минаха завоя и осветиха коридора с факлите си.
- Какво беше това? - попита един от тях на гръцки. - Не чухте ли някакъв шум?
- Сигурно пак са били проклетите прилепи!
- Не, не! Кълна се, че беше нещо друго!
- Хайде, Комидис, някой плъх се е шмугнал в тъмното. Тук ги има с милиони! Да свършваме с тая работа веднъж завинаги! Мразя да слизам под земята!
- Господарят каза да внимаваме! Не се знае какво може да очакваме от проклетия писар! - отговори този, когото бяха нарекли Комидис.
- Тук има страничен коридор - извика някой. Климент се сви зад скалата, стискайки амулета в пазвата си.
- Провери входа за знаци. Досега винаги оставяха - нареди Комидис. - Макар да не вярвам, че са сменили посоката.
Някой се отдели от основната група и влезе в коридора, където се криеше писарят. Ярка светлина озари стените, нечии тежки стъпки отекнаха под ниския таван. Климент затвори очи, отправяйки молби към всички богове, които му бяха известни. Мъжът бе съвсем близо. Писарят ясно виждаше прегърбената му сянка на стената, усещаше мириса му на вино, мръсотия и метал. Убиецът размаха факлата си напред-назад. Оръжията му издрънчаха.
- Няма нищо по стените. Не виждам никого! - тихо извика той. - Какво да правя, Комидис?
- Връщай се! - нареди водачът. - Продължаваме напред! И пази тишина, за Бога!
Мъжът с факлата се обърна и бързо се присъедини към останалите. Отмалял, Климент се отпусна на земята.