За секунда през главата му се стрелна мисълта как побягва навън, далеч от подземния мрак, представи си как подава глава през дупката и слънцето огрява лицето му. След това образът на Корсис, застанал на ръба на пропастта, изплува в съзнанието му.
Писарят се изправи и предпазливо надзърна зад скалата. Трудното тепърва предстоеше!
Изчака, докато светлината се отдалечи достатъчно, и бавно излезе от скривалището си. Внимавайки да стъпва колкото се може по-тихо, стиснал меча си в ръка, внимателно тръгна след преследвачите. Не се притесняваше, че ако някой се обърне, ще го различи в сенките. Очите на убийците бяха заслепени от огъня на факлите, които държаха в ръцете си, и не виждаха на повече от метър в тъмнината.
Въпреки това трябваше да бъде изключително внимателен.
Мъжете бяха петима. Облечени в черни кожени дрехи, те се сливаха с тъмнината, а движенията им изглеждаха неуловими. Всеки носеше в ръката си запалена факла, само водачът в средата имаше фенер. И петимата бяха добре въоръжени, с извадени мечове, на коланите им се полюшваха ками и кинжали. Бяха се разгърнали по ширина от единия край на коридора до другия, така че нищо да не им убегне. Дори внезапна атака трудно би разкъсала редицата им.
Климент леко подтичваше зад преследвачите, опитвайки се да състави план за действие. Ясно беше, че съвсем скоро ще трябва да се изправи срещу тези мъже и ако не действа решително, заедно с Корсис ще останат погребани под земята.
„Ще ни хвърлят в пропастта и никой никога няма да ни намери. Дукум ще има да се чуди къде сме изчезнали“ - помисли си писарят и се усмихна при мисълта, че кавханът няма да има на кого да възложи разгадаването на тази загадка
Внезапно поведението на мъжете пред него се промени. Петимата спряха на място, а един от тях подаде факлата си на водача и безшумно се плъзна в мрака отпред. Другарите му мълчаливо го зачакаха, въртейки се бавно на всички страни, явно опитващи се да уловят всеки звук, който идва по коридора.
Премалял от страх да не го усетят, писарят се притисна до стената и усети как неравната й повърхност се забива в гърба му и бедрата.
След малко съгледвачът се върна. Петимата си зашепнаха нещо, след което загасиха факлите си. Само водачът остави запален малкия си фенер, но свали ризата си и го уви в него.
В коридора стана тъмно.
Климент не бе очаквал подобно нещо. Какво щеше да прави сега? Как щеше да проследи убийците в мрака? Или го бяха усетили и му залагаха капан? Не! Най-вероятно съгледвачът бе видял светлината от фенера на Корсис и затова бяха загасили факлите.
„За да ни причакат в тъмното. Щяхме да станем лесна плячка“ - помисли си писарят и бавно се запромъква напред.
Раздвижването на въздуха му подсказа, че мъжете пред него също вървят по коридора. Залепен плътно за стената, Климент ги последва.
Скоро разбра какво бе разтревожило убийците. Иззад завоя се виждаха отблясъци, без съмнение от фенера на помощника му.
„Защо Корсис не е загасил светлината? Как може да е толкова глупав?“ - ядно си помисли писарят.
Преследвачите бяха наясно къде са жертвите им. Сега поне му беше по-лесно да се придвижва, а мъжете пред него се очертаваха като плътни черни сенки.
Приседнал на ръба на пропастта, с гръб към убийците, поставил фенера до себе си, Корсис се бе отпуснал, сякаш си почиваше. Главата му бе наведена и изглеждаше, че поправя нещо по ботуша си.
„Сега ли е намерил да се занимава с такива неща?! Ще го убият!“ - ядно си помисли Климент.
Мъжете пред него не се подвоумиха и миг. Водачът вдигна меча си и тихи като сенки, двама от нападателите се стрелнаха към седналия с гръб младеж. Надавайки смразяващ боен вик те налетяха на нищо неподозиращия Корсис. Първият заби меча си в гърба му, но увлечен от собствения си бяг, не можа да спре и с дрезгав писък полетя с жертвата си през ръба на корниза.
След това всичко се случи с невероятна бързина.
Вторият убиец, разбрал навреме грешката на другаря си, успя да спре на самия край на пропастта, викайки на останалите да внимават. Думите му се сляха с вика на Климент, който се изтръгна от гърдите му при вида на падащия в пропастта Корсис.
В същото време иззад близката скала излетя къса стрела, която се заби в гърдите на един от останалите нападатели. В следващата секунда оттам изхвърча голият до кръста Корсис, размахващ меча и кинжала си. Младежът връхлетя върху убийците, които се обръщаха към крещящия писар. Докато разберат какво точно става, единият от тях вече лежеше на земята с разцепена глава.
Водачът единствен запази хладнокръвие. Той бързо хвърли фенера си към нападащия враг, вдигна меча си, парира удара и се опита да се отдръпне назад в сенките, където стана невидим. За негова беда там го очакваше писарят, който, без да мисли, заби меча си във врата му, след което, крещейки като обезумял, се хвърли към последния убиец, опитващ се да запази равновесие на ръба на пропастта.