Климент силно блъсна мъжа, който несръчно замахна срещу него с меча си, преди да полети с писък в мрака.
Загубил равновесие от удара, писарят също се люшна към бездната и изпусна меча си в опит да се задържи. Миг преди да падне, Корсис го хвана за ръката и го задърпа обратно, докато не се строполиха на земята. Всичко бе свършило.
Двамата дълго стояха в притихналата пещера, заслушани в бумтенето на кръвта в слепоочията си.
- Мислех, че си паднал в пропастта! - каза накрая Климент. - Ужасно се уплаших за теб!
- Видях! - отговори Корсис. - Никой още не се беше жертвал заради мен. Бях нагласил ризата си и елека, все едно съм аз.
Климент кимна.
- Исках да те спася - тихо каза той и останал без сили, седна на земята, опитвайки се да възстанови дишането си.
- Ама и вас си ви биваше! Не знам как щях да се справя сам! Ако можехте само да се видите отнякъде как се хвърлихте върху последния убиец! Същински демон, не човек - обяви младежът и се разсмя.
Смехът му зарази писаря и двамата дълго се кискаха, докато не усетиха, че напрежението от случилото се изчезва.
- Е - каза Климент и се изправи, - време е да се връщаме. Очевидно съм сбъркал в избора на пътя. Нека да се върнем обратно и отново да помислим. Имаме загадка за решаване.
Корсис кимна и делово започна да избутва телата на тримата мъртви убийци към ръба на пропастта. Преди това внимателно огледа оръжията им и подбра два кинжала, които затъкна в пояса си.
- Чух ги да си говорят на гръцки - внезапно каза писарят. - Разтвори дрехите им.
Без да се бави, Корсис вдигна ризата на единия от убитите мъже.
Телата на всички бяха нашарени с татуирани кръстове.
- „Архангелите“! - каза Климент и потрепери.
- Архангели или не, вече са мъртви! - безцеремонно обяви Корсис и избута трите тела през ръба на пропастта.
24
Върнаха се без произшествия в залата, от която бяха тръгнали. Жадно се напиха с вода от манерките, хапнаха и малко от сушеното месо в торбите си.
Корсис отиде да провери дали „Архангелите“ не са оставили някого на пост при входа в полето.
Докато чакаше младежа, писарят замислено се разхождаше, осветявайки с факлата си знаците над всяка от вратите. Макар ръцете му още да трепереха от току-що преживяната опасност, той постепенно се успокояваше, опитвайки се да сложи някакъв ред в мислите си.
„Съвсем ясно е - идваме от коридора с Луната и влизаме в този на Слънцето. От нощта в светлината. Логиката сочи натам. Щом са обърнали местата на дракона и мечката, тук трябва да подходим по същия начин. Но явно някъде бъркам“ - Климент ядно ритна един камък.
- Няма никой! - обяви завърналият се Корсис. - Сега какво ще правим?
Климент безпомощно вдигна рамене и изкриви лицето си в гримаса. Не му се искаше да си го признава, но нямаше никаква идея къде да търсят последната скулптура.
- Само ако имахме малко повече информация... Още нещо, за което да се хванем - повтаряше той, докато нервно крачеше из задименото помещение.
Корсис подложи под себе си една от торбите и седна на земята.
- Може би трябва да следваме реда на планетите в небето? -предложи той. - Ако тръгнем по коридора под знака на Слънцето, след това коя планета идва?
- Меркурий - отговори Климент.
- Е, в следващата зала трябва да продължим по коридора под знака на Меркурий.
- Нищо не ни пречи да пробваме. Така или иначе нямам по-добра идея - съгласи се Климент.
Двамата вдигнаха факлите си и поеха по коридора. Във втората зала завиха под знака на Меркурий.
Скоро проходът свърши. Тунелът бе запушен.
- По дяволите! - изруга Корсис. - А сега какво?
- Ще се върнем и ще пробваме да измислим нещо друго.
Двамата тръгнаха обратно по коридора, който ги изведе в познатата им зала. Климент седна на един от камъните в средата, гледайки замислено знаците над всяка от вратите. Корсис, сърдит, че предположението му е излязло грешно, настървено започна да рови в торбата си, изхвърляйки съдържанието й на пода.
- Какво правиш, успокой се! Така само ще загубим нещо - опита се да го успокои Климент и се наведе да вдигне падналата в краката му кесия. Вътре намери няколко медни монети и парче пергамент. Писарят го разтвори машинално и отнесено се загледа в прерисуваните символи от пръстена на Теофан. Колкото повече ги гледаше, толкова повече му се струваше, че там има нещо важно. Нещо, което пропуска. Писарят внезапно се плесна по челото.