— Ще се задържи, докато свършим.
— Господи! Това е чудесно! — възкликна актьорът и се плесна по бедрата. — Знаех си аз, че съм избрал за импресарио точно когото трябва!
„Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ събуждаше жив интерес. Плакатите, които оповестяваха представлението, бяха окачени на много места и привлякоха във вътрешния двор на „Главата на кралицата“ тълпа от въодушевени хора. Билетопродавачите на главните входове събираха по пени за влизане. Повечето хора се натискаха за правостоящи места около сцената, но мнозина бяха готови да заплатят по едно, та и по две пени повече, за да се настанят в галериите, издигнати на три ката околовръст на зидовете, така че се образуваше истински амфитеатър. Горе беше по-удобно, виждаше се по-добре, а и човек бе на сушина, ако завали. Зад галериите имаше стаи, в които можеш да си починеш, да хапнеш нещо от гостилницата или да си спретнеш набързо някоя тайна любовна среща.
Бяха надошли какви ли не хора — съдии и адвокати, чиновници, шивачи, войници, моряци, носачи, медникари, търговци, месари, пекари, тъкачи, имаше студенти от колежите по право, амбициозни литератори, безработни артисти, селяни, зяпнали от удивление, старци и младежи, благородници и простолюдие, та дори и разбойници, джебчии и мошеници, които се мушкаха из народа, за да си вършат работата.
Жените — благородни дами, матрони и млади момичета, бяха по-малко на брой. Повечето от тях носеха маски или гъсти воали на лицата си. Към този женски свят напираха какви ли не сводници и сутеньори, още повече че тук гъмжеше и от проститутки, излезли от бедняшките квартали край реката на лов за клиенти. Защото самото представление беше само част от удоволствието. Фактически тук се разиграваха и стотици лични драми.
Имаше мъже по риза и бричове, други носеха кожени куртки, но имаше и господа с костюми от щампирано кадифе и копринени чорапи, с бели плисирани яки, с подплатени еполети във форма на полумесец, с кожени ръкавици, най-фантастични шапки и къси вталени жакети. Ала женските облекла бяха къде-къде по-разнообразни — от най-семпли дрехи до екстравагантни творения на последната мода, пъстреещи из галерията, където се редяха пристегнати до болка корсажи, надиплени фусти, кринолини, снежнобели яки от батиста и дантели, пищни тежки рокли със свободно падащи ръкави, и към всичко това неизменните изящни ръкавици в тон с огромните шапки или модните френски бонета.
През целия следобед разнасяха вино, бира, хлебчета, плодове и ядки, веселата човешка врява не секваше нито за миг. В два и половина прозвуча тромпетът, за да оповести началото на представлението. Появи се и четецът на пролога в черната си мантия. Първото представление — впрочем то бе и последно — на „Трагичната история на крал Ричард Лъвското сърце“ можеше да започне.
Роджър Бартолъмю седеше притиснат между двама долни сутеньори в средната галерия и си кривеше врата да надзърта ту отляво, ту отдясно на огромните пера, които се вееха на шапките пред него. Изпитото вино само бе подгряло гнева му, но беше безпомощен. Място не можеше да си намери! Това изобщо не бе вече неговата пиеса, а някакво гротескно подобие. Цели части от текста бяха махнати, сцените бяха разместени, а между тях бяха вмъкнати битки, дуели, обсади и сързцераздирателни агонии… Дори бяха набутали — ни в клин, ни в ръкав — една жига, за да е по-весело!… Но го болеше най-много от това, че тези промени явно се харесваха на публиката!
Лорънс Файърторн държеше всичко в ръцете си. Той приковаваше вниманието със самата си поява на сцената и бе в състояние да накара и най-баналните стихове да прозвучат като пламенна поезия:
Жестовете и движенията му действуваха хипнотизиращо, ала най-голямата му сила си оставаше гласът. С шепота си той бе в състояние да накара зрителите да затаят дъх, а един негов вик на гръмовержец можеше да ги запокити във върховно напрежение. Ето и сега по своя неотразим начин той отново превръщаше и тая пиеса в свое лично завоевание.
Върховната му изява дойде с кулминацията на драмата. Крал Ричард обсажда замъка Чалъс и приближава към стените, за да намери незащитен проход. Ала горе в една от амбразурите — балкона в дъното на сцената — се появява стрелец с лък и пуска своята стрела. Улучва Ричард между врата и плещите, където ризницата му единствено не го предпазва…
За тази най-важна част от дейстивето Файърторн бе прибегнал до трик, предложен му от Никълъс Брейсуел. Стрелата бе скрита в ръкава на актьора и когато стрелецът изпъна тетивата, Файърторн нададе болезнен вик и вдигна светкавично двете си ръце към тила, а те вече държаха скритата стрела. След това той започна да се олюлява и да залита по сцената като смъртно ранен човек. Всичко това бе изиграно с такава безупречна последователност във времето, че публиката дори повярва, как е видяла самата стрела да лети във въздуха.