В кабинета се чуха стъпки.
Лоран бързо затвори крана и седна с книжка в ръка, все още възмутена. Главата на Доуел отпусна вежди, като човек, потънал в дрямка. Влезе професор Керн.
Той погледна Лоран подозрително.
— Какво има? Вие сте нещо разстроена? Всичко в ред ли е?
— Не… нищо… всичко е в ред… семейни неприятности…
— Да видя пулса ви…
Лоран протегна неохотно ръка.
— Бие ускорено… Нервите не мируват… За нервни, изглежда, това е тежка работа. Но аз съм доволен от вас. Удвоявам ви възнаграждението.
— Не ми е нужно, благодаря ви.
— „Не ми е нужно.“ На кого не са нужни пари? Та вие имате семейство.
Лоран не отговори нищо.
— Ето що. Трябва да се направят известни приготовления. Главата на професор Доуел ще сложим в стаята зад лабораторията… Временно, колега, временно. Не спите ли? — обърна се той към главата. — А тука утре ще докарат два топлички трупа и ние ще изготвим от тях чифт добре говорещи глави и ще ги продемонстрираме в научното дружество. Време е да обнародваме нашето откритие.
И Керн отново погледна изпитателно Лоран. За да не открие преждевременно всичката сила на своята омраза, Лоран си наложи да си придаде равнодушен вид и побърза да зададе въпрос, първият от дошлите й наум:
— Чии трупове ще бъдат докарани?
— Не зная. А и никой не знае това. Защото сега те още не са трупове, а живи и здрави хора. По-здрави и от нас. Това мога да кажа с увереност. На мен са нужни глави на абсолютно здрави хора. Но утре ги очаква смърт. А час след това, не по-късно, те ще бъдат тук на просекторската маса. Аз ще се погрижа за това.
Лоран, която очакваше всичко от професор Керн, го погледна с такъв изплашен вид, че той за миг се обърка, а после гръмко се разсмя.
— Няма нищо по-просто. Аз заръчах два преснички трупа от моргата. Работата, виждате ли, е там, че градът, този съвременен молох, изисква ежедневни човешки жертви. Всеки ден с неотвратимостта на природните закони в града загиват при улично движение няколко човека, без да се смятат нещастните случаи в заводите, фабриките и на постройките. Е, и тези обречени, жизнерадостни, пълни със сили и здраве хора ще заспят днес спокойно, без да знаят какво ги очаква утре. Утре рано те ще станат и тананикайки си весело, ще се обличат, за да тръгнат, както те ще мислят, на работа, а всъщност — срещу своята неизбежна смърт. В същото време в другия край на града, също така безгрижно тананикайки си, ще се облича техният неволен палач: шофьор или ватман. После жертвата ще излезе от квартирата си, а палачът ще излезе от противоположния край на града от гаража или трамвайното депо. Преодолявайки потока на уличното движение, те ще се приближават упорито един към друг, без да се познават, до самата съдбоносна точка на пресичането на пътищата им. После за един кратък миг някой от тях се зазяпва — и готово. На статистическите сметала, отбелязващи броя на жертвите на уличното движение, ще се прибави още една топка. Хиляди случайности трябва да ги доведат до тази фатална точка на пресичането. И всичко това се извършва неотклонно с точността на часовников механизъм, който измества за миг в една плоскост двете часовникови стрелки, движещи се с различна скорост.
Никога досега професор Керн не е бил така разговорлив с Лоран. И откъде у него тази неочаквана щедрост? „Удвоявам ви възнаграждението…“
„Той иска да ме предразположи, да ме купи — помисли Лоран. — Изглежда, подозира, че се досещам или даже зная много неща. Но няма да успее да ме подкупи.“
НОВИТЕ ОБИТАТЕЛИ НА ЛАБОРАТОРИЯТА
Сутринта върху просекторската маса в лабораторията на професор Керн действително лежаха два пресни трупа.
Двете нови глави, предназначени за публично показване, не трябваше да знаят за съществуването на главата на професор Доуел. И затова професор Керн предвидливо я премести в съседната стая.
Мъжкият труп принадлежеше на тридесетгодишен работник, загинал в потока на уличното движение. Могъщото му тяло беше разкъсано. В полуотворените му стъклени очи беше замряла уплахата.
Професор Керн, Лоран и Джон, облечени в бели престилки, работеха над труповете.
— Имаше още няколко трупа — казваше професор Керн. — Един работник беше паднал от скелята. Бракувах го. Можеше да има повреда на мозъка от сътресението. Бракувах и няколко самоубийци, които бяха погълнали отрова. А ето този мозък се оказа подходящ. А още и тази… нощна красавица.
Той посочи с кимване на главата трупа на жена с красиво, но увехнало лице. Върху лицето личеха още следите от руж и гримировъчен молив. То беше спокойно. Само приповдигнатите вежди и полуотворената уста изразяваха някакво детско учудване.