Керн извади от ноздрите на женската глава термометъра.
— Температурата е по-висока от температурата на труп, но е още ниска. Съживяването върви бавно…
Времето минаваше. Главата на жената не оживяваше. Професор Керн започна да се вълнува. Той ходеше по лабораторията, поглеждаше часовника и всяка негова крачка по каменния под звънко отекваше в голямата стая.
Главата на Тома го гледаше с недоумение и шаваше беззвучно устни. Най-после Керн се приближи до женската глава и огледа внимателно стъклените тръбички, с които завършваха каучуковите тръби, вкарани в сънните артерии.
— Ето къде е причината. Тази тръбичка влиза твърде свободно и затова циркулацията върви бавно. Дайте по-широка тръбичка.
Керн замени тръбичката и след няколко минути главата оживя.
Главата на Брике — така се наричаше жената — реагира по-бурно на своето съживяване. Когато дойде окончателно на себе си и заговори, тя започна да крещи прегракнало, молеше по-добре да я убият, но да не я оставят такъв урод.
— Ах, ах, ах!… Тялото ми… моето бедно тяло… Какво направихте с мене? Спасете ме или ме убийте. Не мога да живея без тяло!… Дайте ми поне да го видя… не, не, не трябва. То е без глава… какъв ужас!… Какъв ужас!…
Когато се поуспокои, каза:
— Казвате, че сте ме съживили. Аз съм малко образована, но зная, че главата не може да живее без тялото. Какво е това, чудо или магия?
— Ни едното, ни другото. Това е постижение на науката.
— Ако вашата наука е способна да прави такива чудеса, тя трябва да умее да прави и други. Прибавете ми друго тяло. Магарето Жорж ме продупчи с куршум… Но нали много девойки си пробиват челото с куршум. Отрежете тяхното тяло и го прибавете към моята глава. Само че по-напред ми го покажете. Трябва да си избера красиво тяло. А така аз не мога… Жена без тяло. Това е по-лошо, отколкото мъж без глава.
И като се обърна към Лоран, тя помоли:
— Бъдете добри да ми дадете огледало.
Гледайки в огледалото, Брике дълго и сериозно се изучаваше.
— Ужасно!… Мога ли да ви помоля да ми пооправите косата? Не мога сама да си направя прическата…
— Работата ви се увеличи, Лоран — усмихна се Керн. — Съответно с това ще ви бъде увеличено и възнаграждението. Време е да тръгвам.
Той погледна часовника и като приближи до Лоран, пошепна:
— В тяхно присъствие — той показа с очи главите — ни дума за главата на професор Доуел!…
Когато Керн излезе от лабораторията, Лоран отиде да навести главата на професор Доуел. Очите на Доуел я гледаха тъжно. Печална усмивка изкривяваше устните МУ.
— Бедни мой, бедни… — прошепна Лоран. — Но ще бъдете отмъстени.
Главата направи знак. Лоран отвори въздушния кран.
— По-добре ми разкажете как мина опитът — прошепна главата и леко се усмихна.
ГЛАВИТЕ СЕ РАЗВЛИЧАТ
На главите на Тома и Брике беше още по-трудно да свикнат със своето ново съществуване, отколкото на главата на Доуел. Неговият мозък се занимаваше сега със същите научни работи, които го интересуваха и по-рано.
Тома и Брике бяха прости хора и за тях нямаше смисъл да живеят без тяло. Не е чудно, че те много скоро затъгуваха.
— Нима това е живот? — оплакваше се Тома. — Стърчиш като пън. На всички стени се нагледах до насита…
Угнетеното настроение на „пленниците на науката“, както шеговито ги наричаше Керн, го притесняваше много. Главите можеха да залинеят от тъга преди деня на тяхното показване.
И професор Керн се стараеше всячески да ги развлича.
Той достави киноапарат и Лоран с Джон устройваха всяка вечер кинопредставления. За екран служеше бялата стена на лабораторията. На главата на Тома се харесваха особено много комичните филми с участието на Чарли Чаплин и Монти Бенкс. Гледайки техните дяволии, Тома забравяше временно своето ограничено съществуване. От гърлото му се изтръгваше даже нещо като смях, а на очите му се показваха сълзи.
Но ето отскочи Бенкс и на бялата стена на стаята се появи изображението на ферма. Малко момиче храни пилета. Качулата кокошка грижливо гощава своите малки. На фона на това млада здрава жена дои крава, като отпъжда с лакът теленцето, което тика муцуната си във вимето. Притича рошаво куче, махайки весело опашка, а след него се показа и фермерът. Той водеше кон.
Тома изхриптя някак си с необикновено висок, фалшив глас изведнъж викна:
— Не трябва! Не трябва!…
Джон, който се грижеше за апарата, не разбра изведнаж за какво става дума.
— Прекратете прожекцията! — викна Лоран и побърза да запали светлината.
Побледнялото изображение се мяркаше още известно време и най-после изчезна. Джон спря работата на прожекционния апарат.