Лоран погледна Тома. На очите му се виждаха сълзи, но те не бяха вече сълзи от смях. Цялото му подпухнало лице се беше събрало в гримаса, като у обидено дете, а устата се беше изкривила.
— Като у нас… в село… — хленчеше той. — Крава… кокошка… Загубено е, всичко е загубено сега…
При апарата беше вече Лоран. Скоро загасиха светлината и върху бялата стена се замяркаха сенки. Харолд Лойд бягаше от преследващите го полицаи. Но настроението на Тома беше вече развалено. Сега видът на движещите се хора почна да му причинява още по-голяма тъга.
— Виж ти, — мърмореше главата на Тома. — Да го посадят като мене, не би скачал.
Балът на избрания свят съвършено разстрои Брике. Красивите жени и техните разкошни тоалети я дразнеха.
— Не трябва… не искам да гледам как живеят другите — говореше тя.
Отнесоха кинематографа.
Радиоапаратът ги развличаше малко по-дълго време.
Двамата се вълнуваха от музиката, особено от хороводните мотиви, танците.
— Боже, как играех този танц! — извика веднъж Брике, обливайки се в сълзи.
Трябваше да се премине към други развлечения. Брике капризничеше, искаше ежеминутно огледалото, измисляше нови прически, молеше да й гримират очите с молив, да набелят и начервят лицето й. Дразнеше я неумението на Лоран, която никак не можеше да постигне тайните на козметиката.
— Нима не виждате — говореше раздразнено главата на Брике, — че дясното око е нарисувано по-тъмно от лявото. Вдигнете по-високо огледалото.
Тя молеше да й донесат модни списания и тъкани и ги караше да драпират масичката, на която беше закрепена главата й.
Тя стигаше до чудачество, заявявайки изведнъж със закъсняла срамливост, че не може да спи в една стая с мъж.
— Оградете ме през нощта с параван или поне с хартия.
И Лоран правеше „параван“ с голяма разтворена книга, която поставяше върху стъклената плоча до главата на Брике.
Немалко грижи създаваше и Тома.
Веднъж той поиска вино. И професор Керн беше принуден да му достави удоволствието на опиянението, като вкара в хранителните разтвори малки дози опияняващи вещества.
Понякога Тома и Брике пееха дует. Отслабналите гласни струни не се подчиняваха. Това беше ужасен дует.
— Бедният ми глас… Ако бихте могли да чуете как пеех по-рано! — казваше Брике и веждите й се вдигаха страдалчески нагоре.
Вечер те изпадаха в размисъл. Необикновеното съществуване караше даже тези прости натури да се замислят над въпросите на живота и смъртта. Брике вярваше в безсмъртието. Тома беше материалист.
— Разбира се, ние сме безсмъртни — казваше главата на Брике. — Ако душата умираше заедно с тялото, тя не би могла да се върне в главата.
— А къде седеше душата ви: в главата или в тялото? — ехидно запитваше Тома.
— Разбира се, в тялото беше… навсякъде беше… — неуверено отговаряше главата на Брике, подозирайки във въпроса някаква провокация.
— Какво, душата на вашето тяло без глава ли е сега на онзи свят?
— Вие сам сте без глава — обади се Брике.
— Аз съм с глава. Само тя единствено ми остана — не мирясваше Тома. — А душата на вашата глава не е ли останала на онзи свят? По това гумено черво или се е върнала на земята? Не — казваше той вече сериозно, — ние сме като машината. Пуснеш пара — заработи. А разбие ли се на парчета — никаква пара не помага…
И всеки потъваше в своите мисли…
НЕБЕ И ЗЕМЯ
Доводите на Тома не убеждаваха Брике. Въпреки своя разпуснат начин на живот тя беше ревностна католичка. Водейки доста бурен живот, тя нямаше време не само да мисли за задгробното съществуване, но даже и да ходи на църква. Обаче внушената й в детство религиозност здраво бе залегнала в нея. И сега, изглежда, настъпи най-подходящият момент тези семена на религиозност да дадат кълнове. Настоящият й живот беше ужасен, но смъртта — възможността от втора смърт — я плашеше още повече. Нощем я мъчеха кошмари на задгробния живот. Мяркаха й се езиците на адския пламък. Тя виждаше как грешното й тяло се пържеше вече на огромен тиган.
Брике се събуждаше в ужас, тракаше зъби и се задъхваше. Да, тя определено усещаше задушаване. Възбуденият й мозък изискваше усилен приток на кислород, но тя беше лишена от сърце — този жив двигател, който така идеално урегулирва доставката на нужното количество кръв на всички органи на тялото. Тя се опитваше да крещи, за да разбуди Джон, който дежуреше в тяхната стая. Но на Джон му дотегнаха честите повиквания и, за да поспи спокойно макар няколко часа, въпреки изискванията на професор Керн, изключваше понякога въздушните кранове на главите. Брике отваряше уста като риба на сухо, опитваше се да крещи, но нейният крясък не беше по-силен от предсмъртното зяпане на рибата… А по стаята продължаваха да бродят черните сенки на привиденията, чиито лица бяха осветени от адския пламък. Те приближаваха до нея, протягаха страшните си лапи с остри нокти. Брике затваряше очи, но това не помагаше: тя продължаваше да ги вижда. И странно: струваше й се, че сърцето й замира и изстива от ужас.