— А на вас много ли ви се иска още да поиграете? — усмихна се Керн и пусна в главата на Брике струя цигарен дим.
— Искам ли? Аз ще танцувам ден и нощ. Ще махам ръце като вятърна мелница, ще пърхам като пеперудка… Дайте ми тяло, младо, красиво женско тяло!
— Но защо непременно женско? — закачливо запита Керн. — Ако поискате, аз мога да ви дам и мъжко тяло.
Брике го погледна с учудване и ужас.
— Мъжко тяло? Женска глава на мъжко тяло? Не, не, това ще бъде ужасно безобразие! Трудно е даже да се измисли костюм…
— Но тогава вие няма вече да бъдете жена. Вие ще се превърнете в мъж. Ще ви пораснат мустаци и брада, ще се измени гласът. Нима не искате да се превърнете в мъж? Много жени съжаляват, че не са се родили мъже.
— Това са вероятно такива жени, на които мъжете не са обръщали никакво внимание. Такива, разбира се, биха спечелили от превръщането им в мъже. Но аз… аз не се нуждая от това. — И Брике вдигна гордо красивите си вежди.
— Е, нека бъде, както искате. Ще си останете жена. Ще се постарая да ви намеря подходящо тяло.
— О, професоре, ще ви бъда безкрайно благодарна. Можете ли да направите това сега? Представям си какъв ефект ще направя, когато отново се върна в „Шаноар“…
— Това не става така скоро.
Брике продължаваше да бърбори, но Керн се отстрани вече от нея и се обърна към Тома:
— Как е работата, приятелю?
Тома не слушаше разговора на професора с Брике. Зает със своите мисли, той погледна мрачно Керн и нищо не отговори.
Откакто професор Керн обеща на Брике да й даде ново тяло, настроението й рязко се промени. Адските кошмари не я преследваха вече. Тя не мислеше повече за задгробното съществуване. Всичките й мисли бяха погълнати от грижите за предстоящия й нов земен живот. Като се гледаше в огледалото, тя се безпокоеше, че лицето й беше станало мършаво, а кожата придобила жълтеникав оттенък. Тя измъчи Лоран, караше я да й навива косите, да оправя прическата и да гримира лицето й.
— Професоре, нима ще остана такава мършава и жълта? — с безпокойство питаше тя Керн.
— Вие ще станете по-красива, отколкото сте били — успокояваше я той.
— Не, с бои тук не ще помогнеш, това е самоизлъгване — говореше тя след излизането на професора. — Мадмоазел Лоран, ние ще правим студени бани и масаж. Около очите и от носа към устните ми се появиха нови бръчки. Мисля, че ако се масажират добре, ще се изгубят. Една моя приятелка… Ах, да, забравих да ви запитам, намерихте ли сива коприна за рокля? Сивият цвят много ми отива. А модни списания донесохте ли? Отлично! Жалко, че не може да се прави проба. Не зная какво тяло ще имам. Добре е да ми намери по-високо на ръст, с тесни бедра… Разтворете списанието.
И тя се задълбочи в тайните на красотата на женските накити.
Лоран не забравяше за главата на професор Доуел. Тя все така се грижеше за нея и сутрин се занимаваше с четене, но за разговор не оставаше време, а Лоран искаше да говори още за много неща с Доуел. Тя все повече се преуморяваше и нервничеше. Главата на Брике не й даваше минута покой.
Понякога Лоран прекъсваше четенето и биваше принуждавана да тича при вика на Брике само за да й оправи спусналата се къдрица или да й отговори ходила ли е в магазина за бельо.
— Но вие не знаете размерите на вашето тяло — сдържайки раздразнението си, говореше Лоран, набърже поправяше къдрицата на главата на Брике и бързаше към главата на Доуел.
Мисълта да извърши смелата операция завладя Керн. Той усилено работеше, подготвяйки се за тази сложна операция. Дълго се затваряше с главата на професор Доуел и беседваше с нея. При всичкото си желание Керн не можеше да мине без съвета на Доуел. Доуел му посочваше цял ред затруднения, за които Керн не беше помислил и които можеха да повлияят на изхода на опита, съветваше го да направи няколко предварителни опита с животни и ръководеше тези опити. И такава беше силата на интелекта на Доуел, че той сам се заинтересова извънредно много от предстоящия опит. Главата на Доуел сякаш стана дори по-свежа. Мисълта му работеше с необикновена яснота.
Керн беше и доволен, и недоволен от толкова широката помощ на Доуел. Колкото повече напредваше работата, толкова повече Керн се убеждаваше, че без Доуел не би се справил с нея. И му оставаше да утешава своето самолюбие само с това, че осъществяването на този нов опит ще бъде направено от него.
— Вие сте достоен приемник на покойния професор Доуел — му каза веднъж главата на Доуел с едва забележима иронична усмивка. — Ах, ако бих могъл да взема по-активно участие в тази работа!