Това не беше ни молба, ни намек. Главата на Доуел твърде добре знаеше, че Керн не ще поиска, не ще се реши да й даде ново тяло.
Керн се намръщи, но се направи, че не чу това възклицание.
— И така, опитите с животните се увенчаха с успех — каза той. — Аз оперирах две кучета. Обезглавих ги и приших главата на едното към туловището на другото. Двете са здрави, шевовете на шиите зарастват.
— Храненето? — запита главата.
— Засега е още изкуствено. Чрез устата давам само дезинфекциращ разтвор с йод. Но скоро ще премина към нормално хранене.
След няколко дена Керн съобщи:
— Кучетата се хранят нормално. Превръзките са свалени и, мисля, след ден-два те ще могат да тичат.
— Почакайте още седмичка — посъветва го главата. — Младите кучета правят резки движения с глава и шевовете могат да се разкъсат. Не форсирайте. — „Ще успеете да пожънете лаври“ — искаше да добави главата, но се сдържа. — И още едно: дръжте кучетата в различни помещения. Заедно ще се хапят и могат да си навредят.
Най-после дойде денят, когато професор Керн въведе с тържествен вид в стаята на главата на Доуел кучето с черна глава и бяло туловище. Кучето явно се чувствуваше добре. Очите му бяха живи, то весело махаше опашка. Като видя главата на професор Доуел, кучето изведнъж се наежи, заръмжа и залая с див глас. Изглежда, необикновеното зрелище го порази и изплаши.
— Разходете кучето из стаята — каза главата.
Керн поведе кучето из стаята. От опитните, зорки очи на Доуел нищо не се изплъзваше.
— А това какво е? — запита Доуел. — Кучето накуцва със задния ляв крак. И гласчето му не е в ред.
Керн се смути.
— Кучето куцаше и преди операцията — каза той, — кракът е счупен.
— На око не се забелязва деформацията, а да го опипам, уви, не мога. Не можахте ли да намерите две здрави кучета? — със съмнение в гласа запита главата. — Мисля, че с мене можете да бъдете напълно откровен, уважаеми колега. Навярно с операцията по съживяването на сърцето сте се бавили дълго и сте задържали доста смъртната фаза на спирането на сърдечната дейност и дишането, а това, както трябва да ви е известно от моите опити, често води към разстройство на функциите на нервната система. Но успокойте се, такива явления могат да изчезнат. Постарайте се само вашата Брике да не закуца с двата крака.
Керн беше разгневен. В главата той позна предишния професор Доуел — прямия, изискващия, самоуверения. „Възмутително!“ — мислеше Керн. — „Тази шипяща като пробита гума глава продължава да ме учи и да се гаври с моите грешки и аз съм принуден като ученик да слушам нейните наставления. Едно завъртане на крана и душата ще излети от тази гнила тиква.“ Обаче вместо това Керн, без да издава с нещо настроението си, изслуша с внимание още няколко съвета.
— Благодаря ви за указанията — каза Керн и кимайки с глава излезе от стаята. Когато излезе, той пак се развесели. „Не, утешаваше се Керн, работата е проведена отлично. Да се угоди на Доуел не е така лесно. Накуцващият крак и дивият глас на кучето са дреболия в сравнение с онова, което бе направено.“
Минавайки през стаята, където беше главата на Брике, той се спря и като сочеше кучето, каза:
— Мадмоазел Брике, желанието ви скоро ще се изпълни. Виждате ли това куче? То също като вас беше глава без тяло и сега, вижте, то живее и тича, като че нищо не е било.
— Аз не съм куче — отговори обидено главата на Брике.
— Но това е необходим опит. Щом е оживяло кучето в ново тяло, ще оживеете и вие.
— Не разбирам за какво е тук кучето — повтаряше упорито Брике. — Какво ме интересува кучето. Вие по-добре ми кажете кога ще бъда съживена. Наместо по-скоро да ме съживите, вие се занимавате с някакви кучета.
— Скоро. Трябва само да намеря подходящ труп… т.е. тяло, и вие ще бъдете в пълна форма, както се казва.
Като отведе кучето, Керн се върна със сантиметър в ръце и внимателно измери окръжността на шията на главата на Брике.
— Тридесет и шест сантиметра — каза той.
— Боже, нима съм толкова отслабнала? — възкликна главата на Брике. — Имах тридесет и осем. А обувки нося номер…
Но Керн, без да я слуша, бързо излезе. Не беше успял още да седне на бюрото в кабинета си, и на вратата се почука.
— Влезте.
Вратата се отвори. Влезе Лоран. Тя се мъчеше да бъде спокойна, но лицето й беше развълнувано.
ПОРОК И ДОБРОДЕТЕЛ
— Какво има? Нещо се е случило с главата ли? — запита Керн, вдигайки глава от книгите.
— Не… но аз бих искала да поговоря с вас, господин професоре.