Главата на професор Доуел

Керн се облегна на гърба на креслото.

— Слушам ви, мадмоазел Лоран.

— Кажете, сериозно ли възнамерявате да дадете на главата на Брике тяло, или само я утешавате?

— Съвсем сериозно.

— И вие се надявате на успех при тази операция?

— Напълно. Видяхте ли кучето?

— А Тома не смятате ли… да сложите на крака? — започна издалеч Лоран.

— Защо не? Той ме моли вече за това. Но не всички изведнаж.

— А Доуел… — Лоран заговори изведнаж бързо и развълнувано. — Разбира се, всеки има право на живот, на нормален човешки живот, и Тома, и Брике. Но вие, разбира се, съзнавате, че ценността на главата на професор Доуел стои много по-високо от всички останали ваши глави… И ако вие искате да върнете към нормален живот Тома и Брике, то толкова по-важно е да се върне към същия нормален живот главата на професор Доуел.

Керн се намръщи. Изражението на лицето му стана напрегнато и твърдо.

— Професор Доуел, по-вярно неговата професорска глава, е намерил прекрасен защитник във ваше лице — каза той, усмихвайки се иронично. — Но от такъв защитник, моля ви се, няма нужда и вие напразно се горещите и вълнувате. Разбира се, аз мислех и за оживяването на главата на Доуел.

— Но защо не започнете опита с него?

— Именно защото главата на Доуел е по-скъпа от хиляди други човешки глави. Аз започнах с кучета, преди да надаря с тяло главата на Брике. Главата на Брике е толкова по-скъпа от главата на кучето, колкото главата на Доуел е по-скъпа от главата на Брике.

— Животът на човека и кучето са несравними, професоре…

— Също както и главите на Доуел и Брике. Имате ли нещо повече да ми кажете?

— Нищо, господин професоре — отговори Лоран, тръгвайки към вратата.

— В такъв случай, мадмоазел, аз имам към вас някои въпроси. Почакайте, мадмоазел.

Лоран се спря до вратата, като гледаше въпросително Керн.

— Моля, елате до бюрото, поседнете.

Лоран се отпусна в дълбокото кресло със смътна тревога. Лицето на Керн не обещаваше нищо добро. Той се облегна на гърба на креслото и дълго, изпитателно гледа в очите Лоран, докато тя не наведе поглед. После бързо се изправи с целия си ръст, опря се здраво с юмруци на бюрото, наклони се към Лоран и запита тихо и внушително:

— Кажете, не сте ли пускали в действие въздушния кран на главата на професор Доуел? Не сте ли разговаряли с него?

Лоран почувствува, че краищата на пръстите й изстинаха. Мислите й се завъртяха като вихър в главата. Гневът, който Керн възбуждаше в нея, клокочеше и беше готов да избухне.

„Да му кажа или да не му кажа истината?“ — колебаеше се Лоран. О, какво наслаждение е да хвърли в лицето на този човек думата „убиец“, но такова открито нападение би могло да развали всичко.

Лоран не вярваше, че Керн ще даде на главата на Доуел ново тяло. Тя знаеше вече много неща, за да вярва в такава възможност. Тя мечтаеше само за едно, да развенчае Керн, който си беше присвоил плодовете на труда на Доуел, в очите на обществото и да разкрие неговото престъпление. Знаеше, че Керн няма да се спре пред нищо и ако тя се обяви за открит негов враг, ще подхвърли живота си на опасност. Но не само чувството на самосъхранение я възпираше. Тя не искаше да загине, преди да бъде разкрито престъплението на Керн. И затова трябваше да лъже. Но да лъже, не й позволяваше съвестта, цялото й възпитание. Никога в живота си не беше лъгала и сега преживяваше ужасно вълнение. Керн не сваляше очи от лицето й.

— Не лъжете — каза той насмешливо, — не обременявайте съвестта си с греха на лъжата. Вие сте разговаряли с главата не отричайте, аз зная това. Джон е подслушвал всичко.

Навела глава Лоран мълчеше.

— Аз се интересувам само да зная, за какво разговаряхте с главата?

Лоран почувствува как кръвта нахлу в бузите й. Тя вдигна глава и погледна Керн право в очите.

— Зная всичко.

— Така — каза Керн, без да вдига ръцете си от бюрото. — Така си и мислех. За всичко.

Настъпи пауза. Лоран отново наведе очи и сега седеше с вид на човек, чакащ присъдата си.

Керн тръгна изведнъж бързо към вратата и я заключи. Разходи се няколко пъти по мекия килим в кабинета с ръце на гърба. После безшумно се приближи до Лоран и запита:

— И какво мислите да предприемете, мило момиче? Да предадете на съда кръвожадното чудовище Керн? Да стъпчете името му в калта? Да разобличите неговото престъпление? Доуел навярно ви е молил за това.

— Не, не — забравяйки страха си, горещо заговори Лоран, — уверявам ви, че главата на професор Доуел е съвършено лишена от чувство за отмъщение. О, той е благородна душа! Той даже… ме разубеждаваше. Той не е това, което сте вие, не бива да съдите по себе си! — вече с предизвикателство завърши тя, святкайки с очи.