Керн се усмихна и отново закрачи по кабинета.
— Така, така, отлично. Значи вие все пак имахте разобличителни намерения и ако не беше главата на професор Доуел, професор Керн би седял вече в затвора. Ако добродетелта не може да тържествува, то поне порокът трябва да бъде наказан. Така свършваха всичките добродетелни романи, които четяхте, нали, мило момиче?
— И порокът ще бъде наказан! — извика тя, почти губейки вече воля над чувствата си.
— О, разбира се, там на небето. — Керн погледна тавана, облицован с големи квадратни фигури от черен дъб. — Но тук, на земята, нека ви бъде известно, наивно създание, тържествува порокът и само порокът! А добродетелта… Добродетелта стои с протегната ръка, молейки порока за грошове, или стърчи там — Керн посочи към стаята, където се намираше главата на Доуел — като плашило за гаргите, размишлявайки за тленността на всичко земно.
И като отиде плътно до Лоран, понижавайки глас, той каза:
— Вие знаете, че и вас, и главата на Доуел мога в буквалния смисъл на думата да превърна в пепел и ни една душа няма да узнае за това.
— Зная, че сте готов на всяко…
— Престъпление? И много добре, че знаете това.
Керн отново закрачи по кабинета и вече с обикновен глас продължи да говори, сякаш разсъждаваше на глас:
— Обаче какво ще заповядате да правим с вас, прекрасна отмъстителко? Вие за съжаление сте от онази порода хора, които не се спират пред нищо и заради правдата са готови да приемат мъченически венец. Вие сте крехка, нервна, впечатлителна, но не се боите от заплахи. Да ви убия? Днес, веднага? Аз ще мога да залича следите на убийството, но все пак с това ще трябва да се позабавя. А времето ми е скъпо. Да ви подкупя? Това е по-трудно, отколкото да ви изплаша… Е, кажете, какво да правя с вас?
— Оставете всичко така, както си беше… та нали аз не съм ви обадила досега.
— И няма ли да ме обадите?
Лоран забави отговора, после отговори тихо, но твърдо:
— Ще ви обадя.
Керн тропна с крак.
— Упорито момиче! Ето какво ще ви кажа. Седнете веднага на бюрото ми… Не се страхувайте, аз не се каня още нито да ви душа, нито да ви тровя. Е, седнете де.
Лоран го погледна с недоумение, помисли и се премести на креслото пред бюрото.
— В края на краищата вие сте ми нужна. Ако ви убия веднага, ще трябва да наемам заместница или заместник. Аз не съм гарантиран, че на вашето място няма да се окаже някой шантажист, който, като открие тайната на главата на Доуел, не ще изсмуква от мене пари и в крайна сметка да ме обади. Вас поне познавам. И така, пишете: „Скъпа мамичко“ — или как наричате там майка си? — „състоянието на болните, за които се грижа, изисква моето неотлъчно присъствие в дома на професор Керн…“
— Вие искате да ме лишите от свобода? Да ме задържите у дома си? — запита с негодувание Лоран, без да почва да пише.
— Именно, моя добродетелна помощнице.
— Няма да пиша такова писмо — заяви решително Лоран.
— Стига! — изведнаж викна Керн така, че пружината на часовника звънна. — Разберете, че аз нямам друг изход. Не бъдете най-после глупава.
— Аз няма да остана у вас и няма да пиша това писмо!
— Ах, така ли! Добре. Можете да вървите по дяволите. Но преди да си отидете оттук, вие ще бъдете свидетелка как ще отнема живота от главата на Доуел, като я разтворя в химическо вещество. Идете и крещете тогава по цял свят, че сте видели у мене главата на Доуел. Никой няма да ви повярва. Ще ви се смеят. Но пазете се! Аз няма да оставя доноса ви без възмездие. Да вървим!
Керн хвана Лоран за ръката и я повлече към вратата. Тя беше твърде слаба физически, за да окаже съпротива на това грубо насилие.
Керн отключи вратата, премина бързо през стаята на Тома и Брике и влезе в стаята, където се намираше главата на професор Доуел.
Главата на Доуел гледаше с недоумение тази неочаквана визита. А Керн, без да обръща внимание на главата, отиде бързо до апаратите и рязко превъртя крана на балона, от който се подаваше кръв. Очите на главата неразбиращо, но спокойно се обърнаха към крана, после погледнаха Керн и слисаната Лоран. Въздушният кран не беше отворен и главата не можеше да говори. Тя само мърдаше устни и Лоран, която беше привикнала към мимиката й, разбра: това беше немият въпрос: „Край ли?“
После очите на главата, устремени към Лоран, започнаха някак да се замъгляват, клепачите широко се разтвориха, очните ябълки изпъкнаха, а лицето започна конвулсивно да трепери. Главата преживяваше мъките на задушаването.
Лоран извика истерично. После, залитайки, отиде до Керн, впи се в ръката му и почти губейки съзнание, заговори с прекъсващ се, задавен от спазми глас: