— Отворете, по-скоро отворете крана… Съгласна съм на всичко!
С едва забележима усмивка Керн отвори крана. Живителната струя потече по тръбичката в главата на Доуел. Конвулсивните потрепервания на лицето спряха, очите приеха нормалното си изражение, погледът се избистри. Угасващият живот се върна в главата на Доуел. Върна се и съзнанието, защото Доуел отново погледна Лоран с израз на недоумение и като че ли даже с разочарование.
Лоран залиташе от вълнение.
— Позволете да ви предложа ръката си — галантно каза Керн и странната двойка си отиде.
Когато Лоран седна отново на бюрото, Керн, като че ли нищо не е било, каза:
— Та къде спряхме? Да… — „Състоянието на болните изисква моето постоянно — или не, напишете — неотлъчно пребиваване в дома на професор Керн. Професор Керн беше така добър, че ми предостави прекрасна стая с изглед към градината. Освен това, понеже работният ми ден се увеличи, професор Керн утрои заплатата ми.“
Лоран погледна с упрек Керн.
— Това не е лъжа — каза той. — Необходимостта ме заставя да ви лиша от свобода, но аз съм длъжен да ви възнаградя с нещо. Аз действително ви увеличавам заплатата. Пишете по-нататък: — „Обслужването тук е прекрасно и макар работата да е много, аз се чувствувам великолепно. Не идвай при мене — професорът не приема никого. Но не скучай, аз ще ти пиша…“ Така. Е, и от себе си прибавете някакви нежности, които вие обикновено пишете, за да не възбуди писмото ви никакви подозрения.
И като че ли вече забравил Лоран, Керн започна да размишлява на глас:
— Разбира се, така не може да продължава много. Но, надявам се, няма да ви задържа дълго. Нашата работа идва към края си и тогава… Тоест исках да кажа, че главата не е дълговечна. И когато тя завърши своето съществувание… Е, какво, вие знаете всичко. Просто казано, когато ние с Доуел завършим работата, тогава ще завърши и съществуванието на главата на Доуел. От главата няма да остане даже и пепел и тогава ще можете да се върнете при своята уважаема мамичка. Повече няма да бъдете опасна за мене. И още един път: имайте предвид, ако помислите да дрънкате, аз имам свидетели, които в случай на нужда ще докажат под клетва, че тленните останки на професор Доуел заедно с главата, краката и останалите професорски атрибути са били изгорени от мен след анатомическата аутопсия в крематориум. За тези случаи крематориумът е много удобно нещо.
Керн позвъни. Влезе Джон.
— Джон, ще отведеш мадмоазел Лоран в бялата стая с прозореца към градината. Мадмоазел Лоран ще се пресели в моята къща, понеже сега ни предстои голяма работа. Питай госпожицата какво й е необходимо, за да се устрои по-удобно, и й достави всичко. Можеш да поръчаш от мое име в магазините по телефона. Сметката аз ще заплатя. Не забравяй да поръчаш за госпожицата обяд.
И като се поклони, Керн излезе. Джон отведе Лоран в определената й стая. Керн не излъга: стаята действително беше много хубава — светла, просторна и уютно обзаведена. Огромен прозорец гледаше към градината. Но най-мрачният затвор не можеше да навее на Лоран по-голяма тъга, отколкото тази весела, спретнато наредена стая. Като тежко болна се добра Лоран до прозореца и погледна в градината.
„Втори етаж… високо… оттук не можеш избяга…“ — помисли тя. Пък и да можеше да избяга, не би направила това, понеже бягството й щеше да е равносилно на присъда за главата на Доуел.
Лоран се отпусна безсилна на кушетката и потъна в тежък размисъл. Тя не можеше да определи колко време беше в това състояние.
— Донесено ви е яденето — чу тя като през сън гласа на Джон и вдигна уморените си клепачи.
— Благодаря, не съм гладна, раздигнете масата.
Школуваният слуга изпълни безпрекословно заповедта и излезе.
И тя отново потъна в своите мисли. Когато в прозореца на противоположната къща пламнаха светлините, тя почувствува такава самотност, че реши веднага да навести главите. Особено й се искаше да види главата на Доуел.
Необикновената визита на Лоран зарадва извънредно много главата на Брике.
— Най-после! — възкликна тя. — Вече? Донесоха ли го?
— Какво?
— Моето тяло — каза Брике с такъв тон, като че ли въпросът се отнасяше за нова дреха.
— Не, още не са го донесли — отговори Лоран, неволно усмихвайки се. — Но скоро ще го донесат, няма вече много да чакате.
— Ах, дано по-скоро!…
— А на мене също ли ще пришият друго тяло? — запита Тома.
— Да, разбира се — успокои го Лоран. — И вие ще бъдете също така здрав, силен, какъвто сте били. Ще съберете пари, ще си отидете на село и ще се ожените за вашата Мари.