Едвам на третия ден Керн позволи на Брике да „дойде на себе си“. Беше четири часът през деня. Един слънчев лъч преряза стаята и освети лицето на Брике. Тя леко мръдна вежди и отвори очи. Съобразявайки още смътно, погледна осветения прозорец, после премести погледа си върху Лоран и накрая наведе надолу очи. Там вече нямаше празнота. Тя видя слабо повдигащата се гръд и тяло — нейното тяло, прикрито с платно. Слаба усмивка освети лицето й.
— Не се опитвайте да говорите и лежете тихо — каза Лоран. — Операцията мина много добре и сега всичко зависи от това, как ще се държите. Колкото по-спокойно лежите, толкова по-скоро ще се изправите на краката си. Засега с вас ще се обясняваме с мимика. Ако отпуснете клепките си надолу, ще значи „да“, нагоре — „не“. Чувствувате ли някъде болки? Тук? Шията и краката. Това ще мине. Искате ли да пиете? Да ядете?
Брике не усещаше глад, но искаше да пие.
Лоран позвъни на Керн. Той веднага дойде от кабинета си.
— Е, как се чувствувате, новородена? — Той я прегледа и остана доволен. — Всичко е благополучно. Търпение, мадмоазел, и скоро ще танцувате. — Той даде няколко разпореждания и излезе.
Дните на „оздравяването“ минаваха за Брике много бавно. Тя беше примерна болна: сдържаше нетърпението си, лежеше спокойно и изпълняваше всички нареждания. Дойде ден, когато най-после свалиха пелените й, но не й разрешиха още да говори.
— Чувствувате ли тялото си? — с известно вълнение запита Керн.
Брике отпусна клепки.
— Опитайте много внимателно да мръднете пръстите на краката.
Брике очевидно опита, понеже на лицето й се изрази напрежение, но пръстите не се движеха.
— Очевидно функциите на централната нервна система не са още напълно възстановени — авторитетно каза Керн. — Но се надявам, че скоро ще бъдат възстановени, а заедно с тях ще бъде възстановено и движението. — А в себе си помисли: „Дано Брике не закуца наистина с двата крака.“
„Ще се възстанови — колко странно звучи тази дума“ — помисли Лоран, спомнила си студения труп върху операционната маса.
У Брике се появи нова грижа. Сега тя с часове се занимаваше с опитите да мърда пръстите на краката. Не с по-малък интерес Лоран следеше това.
Веднъж Лоран радостно извика:
— Мърда! Големият пръст на левия крак мърда.
По-нататък работата тръгна по-бързо. Замърдаха и другите пръсти на ръцете и краката. Скоро Брике можеше вече да повдига малко ръцете и краката си.
Лоран беше поразена. Пред очите й се извърши чудо. „Колкото и да е престъпен Керн“ — мислеше тя, — „той е необикновен човек. Наистина без главата на Доуел той не би сполучил да извърши това двойно възкресение на мъртвия. Но все пак и сам Керн е талантлив човек — това твърдеше и главата на Доуел. О, ако Керн би възкресил и него! Но не, това той няма да направи.“
След няколко дни разрешиха на Брике да говори. Оказа се, че тя има доста приятен глас, но с малко развален тембър.
— Ще се оправи — уверяваше Керн. — Ще пеете.
И Брике скоро се опита да пее. Лоран беше поразена от това пеене. Горните ноти Брике вземаше с доста писклив и не много приятен глас, а в средния регистър гласът звучеше много неясно и даже хъркаше. Но затова пък долните ноти бяха очарователни. Това беше превъзходен гръден контраалт.
„Защото гърлените връзки са по-високо от мястото на срязването на шията и принадлежат на Брике — мислеше Лоран, — а откъде пък този двоен глас и различният тембър на горния долен регистър? Физиологическа загадка. Не зависи ли това от процеса на подмладяване на главата на Брике, която е по-възрастна от нейното ново тяло? Или може би това е някак свързано с нарушение на функциите на централната нервна система? Съвършено непонятно… Интересно е да се знае чие е това младо, изящно тяло, на каква нещастна глава е принадлежало…“
Без да говори нещо на Брике, Лоран започна да преглежда вестниците, в които се печаташе списъкът на загиналите при катастрофата на влака. Скоро й попадна бележката, че италианската артистка Анжелика Гай, която пътувала с влака, претърпял катастрофа, е изчезнала безследно. Трупът й не бил намерен и над разрешението на тази загадка умуваха вестникарските кореспонденти. Лоран беше почти уверена, че главата на Брике е получила тялото на загиналата артистка.
ИЗБЯГАЛИЯТ ЕКСПОНАТ
Най-после в живота на Брике настана велик ден. Свалиха последните бинтове от нея и професор Керн й разреши да стане.
Тя стана и опирайки се на ръката на Лоран, се разходи по стаята. Движенията й бяха неуверени и малко поривисти. Понякога правеше странни жестове с ръка: донякъде ръката й се движеше плавно, после следваше задръжка и някак си принудено движение, което преминаваше пак в плавно.