Керн се тревожеше все повече. Сега той се опасяваше не само че Брике ще раздрънка за неговите тайни, но се и страхуваше да не загуби завинаги ценния „експонат“. Наистина той можеше да направи втори от главата на Тома, но за това беше необходимо време и колосална загуба на сили. Пък и новият опит може да завърши не така блестящо. А демонстрацията на съживеното куче, разбира се, не би произвела такъв ефект. Не, Брике трябва да бъде намерена на всяка цена. И той удвояваше, утрояваше премиалната сума за намирането на избягалия „експонат“. Всеки ден агентите му докладваха резултатите от търсенето но те не бяха утешителни. Брике сякаш потъна в земята.
ДОПЯТАТА ПЕСЕН
След като Брике с помощта на новото си ловко, гъвкаво и силно тяло се прехвърли през оградата и излезе на улицата, тя повика едно такси и даде странен адрес:
— Гробищата Пер-Лашез.
Но недостигнала площада на Бастилията, тя смени таксито и се насочи към Монмартър. За първоначални разходи беше взела чантичката на Лоран, в която имаше няколко десетки франка. „Един грях повече не е от значение, при това беше необходимо“ — успокояваше се тя. Покаянието за извършените прегрешения беше отложено за дълъг срок. Тя пак се чувствуваше цял, жив, здрав човек и даже по-млад, отколкото беше. Преди операцията по нейната женска сметка тя беше към тридесет години. Новото тяло едва ли имаше повече от двадесет години. Жлезите на това тяло подмладиха главата на Брике: бръчките на лицето изчезнаха, цветът му се подобри. „Сега ще си поживея“ — мислеше Брике и мечтателно се оглеждаше в малкото огледалце, което намери в чантичката.
— Спрете тук — заповяда тя на шофьора и като му плати тръгна по-нататък пешком.
Беше около четири часът сутринта. Тя се приближи до познатото кабаре „Шаноар“, където пееше в онази съдбоносна нощ, когато заблуденият куршум прекъсна веселата й песничка. Прозорците на кабарето още горяха от ярки светлини.
Брике влезе не без вълнение в познатия вестибюл. Измореният портиер очевидно не я позна. Тя бързо премина в страничната врата и през коридора влезе в помещението за артистите, което беше в съседство със сцената. Първа я срещна Рижата Марта. Като извика изплашено, Марта се скри в своята тоалетна. Брике се разсмя и почука на вратата, но Рижата Марта не отваряше.
— О, Лястовичке! — чу Брике мъжки глас. Под това име тя беше известна в кабарето заради своята страст към коняка с лястовичка на етикета. — Значи ти си жива? А ние отдавна те смятахме за мъртва!
Брике се обърна и видя красив, елегантно облечен мъж с много бледно бръснато лице. Такива бледни лица имат хора, които рядко виждат слънце. Беше Жан, мъжът на Рижата Марта. Той не обичаше да говори за своята професия. Приятелите и другарите му по чашка не смятаха за тактично да питат за източника на неговото съществуване. Достатъчно беше, че у Жан честичко се намираха пари и че той беше „душа момък“. През нощите, когато джобът на Жан беше надут, виното се лееше като река и той плащаше за всички.
— Откъде прилетя, Лястовичке?
— От болницата — отговори Брике.
Понеже се страхуваше да не й отнемат новото тяло роднините или приятелите на онази, на която то принадлежеше, Брике реши да не говори на никого за необикновената операция.
— Моето положение беше много сериозно — продължи тя да съчинява. — Сметнали ме за умряла и даже ме откарали в моргата. Но там един студент, като преглеждал трупа ми, хванал ръката ми и напипал слабия пулс. Аз съм била още жива. Куршумът минал до самото сърце, но не го закачил. Веднага ме откарали в болницата и всичко свърши благополучно.
— Великолепно! — възкликна Жан. — Нашите всички ще бъдат ужасно учудени. Трябва да полеем твоето възкресение.
Ключът на вратата щракна. Рижата Марта, която подслушваше зад вратата този разговор, се убеди, че Брике не е привидение, и отвори вратата. Приятелките се прегърнаха и силно се целунаха.
— Ти като че си станала по-тънка, по-висока и по-изящна, Лястовичке — каза Рижата Марта, разглеждайки с любопитство и известно учудване фигурата на така неочаквано явилата се приятелка.
Брике се смути малко под този изпитателен поглед.
— Разбира се, аз поотслабнах — отговори тя. — Хранеха ме само с бульон. А ръстът? Купих си обуща с много високи токове. Пък и фасонът на дрехата…
— Но защо толкова късно дойде тука?