Брике погледна Ларе вече с нескриван страх. Тя разбра, че той води този разговор не току-така.
— Има хора, които много си приличат… — каза тя с треперещ глас.
— Да, но такава прилика не съм срещал. И после… — вашият жест… ето този жест на китката на ръката… И още… Вие сега се хванахте за главата, сякаш поправяйки разкошните си къдрици. Такива коси имаше Анжелика Гай. Така тя поправяше капризната къдрица на слепоочието си… Но вие нямате дълги къдрици. Вашите са къси, подстригани по последна мода.
— По-рано аз също имах дълги коси — каза Брике, ставайки. Лицето й беше побледняло, а пръстите й забележимо трепереха. — Тук е душно… Да се качим горе…
— Почакайте — спря я Ларе, също развълнуван. — Необходимо ми е да поговоря с вас.
Той я постави насила в креслото до илюминатора.
— Лошо ми е… Не съм свикнала с клатушкането! — извика Брике, мъчейки се да избяга. Но Ларе сякаш неочаквано докосна с ръце шията й и отметна края на колието. Той видя розовия шев.
Брике залитна. Ларе едва успя да я прихване: тя беше в несвяст. Не знаейки какво да прави, художникът плисна право в лицето й вода от близкостоящата кана. Брике скоро се съвзе. неподправен ужас блесна в очите й. Няколко дълги мига те се гледаха мълчаливо. На Брике се струваше, че е настъпил часът на възмездието. Страшният час на разплата за това, че тя беше си присвоила чуждо тяло. Устните на Брике трепнаха и тя едва чуто прошепна:
— Не ме погубвайте!… Пожалете ме…
— Успокойте се, не се каня да ви погубвам… но аз трябва да узная тази тайна. — Ларе вдигна увисналата като камшик ръка на Брике и силно я стисна. — Признайте, нали това тяло не е ваше? Откъде го взехте? Кажете ми цялата истина!
— Жан! — опита се да извика Брике, но Ларе запуши устата й с длан, като изсъска в самото й ухо:
— Ако викнете още един път, няма да излезете от тази каюта.
После, като остави Брике, той бързо заключи вратата на каютата и прикри плътно рамката на илюминатора. Брике заплака като дете. Но Ларе беше неумолим.
— Сълзите няма да ви помогнат! Говорете по-скоро, докато не съм загубил търпение.
— Не съм виновна в нищо — заговори Брике, хълцайки. — Убиха ме… Но после оживях… Само главата ми… върху стъклена подставка… Това беше така ужасно!… И на Тома главата беше там… Не зная как се случи това… Професор Керн — той ме съживи… Аз го молех да ми върне тялото. Той обеща… И донесе отнякъде ето това тяло… — Тя почти с ужас погледна раменете и ръцете си. — Но когато видях мъртвото тяло, аз се отказах… Беше ми така страшно… Аз не исках, молех да не пришиват главата ми към трупа… Това може да потвърди Лоран: тя се грижеше за нас. Но Керн не поиска и да чуе. Той ме приспа и аз се събудих ето такава, каквато съм сега. Не исках да остана у Керн и избягах в Париж, а после тука… Знаех, че Керн ще ме преследва… Моля ви се, не ме убивайте и не казвайте никому… Сега не искам да остана без тяло, то стана мое… Никога не съм чувствувала такава лекота в движенията. Само кракът ме боли… Но това ще мине… Не искам да се върна при Керн!
Слушайки тази несвързана реч, Ларе мислеше: „Изглежда, Брике действително не е виновна. Но този Керн… Как е могъл да вземе тялото на Гай и да го използува за такъв ужасен експеримент? Керн! Слушал съм това име от Артур. Керн, изглежда, е бил асистент на неговия баща. Тази тайна трябва да бъде разкрита.“
— Престанете да плачете и ме изслушайте внимателно — каза строго Ларе. — Аз ще ви помогна, но при условие, ако и вие никому не кажете какво е станало с вас до този момент. Никому освен на един човек, който ще дойде сега тука. Това е Артур Доуел — вие вече го познавате. Трябва да ми се подчинявате във всичко. Ако не ме послушате, ще получите страшно наказание. Вие сте направили престъпление, което се наказва със смърт. И вие никъде не ще успеете да скриете вашата глава и присвоеното от вас чуждо тяло. Ще ви намерят и ще ви гилотинират. Слушайте ме. Първо, успокойте се. Второ, седнете до пианото и пейте. Пейте колкото се може по-високо, за да се чува там, горе. Дайте си вид, че ви е много весело и не мислете да се изкачвате на палубата.
Брике отиде до пианото, седна и запя, акомпанирайки си с едва подчиняващите й се пръсти.
— По-силно, по-весело — командуваше Ларе, отваряйки илюминатора и вратата.
Това беше много странно пеене — вик на отчаяние и ужас, преведен на мажорен строй.
— По-силно, удряйте по клавишите! Така! Свирете! Ще дойдете в Париж заедно с нас. Не помисляйте да бягате. В Париж ще бъдете вън от опасност. Ние ще съумеем да ви скрием. — Ларе се изкачи на палубата с весело лице.
Наклонена на десния борт, яхтата се носеше бързо по леките вълни. Влажният морски вятър освежи Ларе. Той се приближи до Артур Доуел и като го отведе незабелязано настрана, каза: