— Идете долу в каютата и накарайте мадмоазел Брике да ви повтори всичко, което каза на мене. Аз ще забавлявам гостите.
— Е, харесва ли ви яхтата, мадам? — обърна се той към Червенокосата Марта и започна да води с нея непринуден разговор.
Изтегнат на плетеното кресло, Жан блаженствуваше далече от полицията и агентите. Той не искаше повече ни да мисли, ни да наблюдава. Той искаше да забрави за вечната напрегнатост. Бавно пиейки от малка чашка превъзходен коняк, той още повече потъваше в съзерцателно полусънно състояние. Това беше до немай-къде изгодно за Ларе.
Червенокосата Марта също се чувствуваше великолепно. Заслушана в пеенето на другарката си от каютата, тя самата, в паузите между фразите, присъединяваше гласа си към донасящия се игрив напев.
Дали Брике се успокои от свиренето, или Артур й се стори по-малко опасен събеседник, но този път тя по-свързано и разбрано му разказа историята на своята смърт и възкресение.
— Това е всичко. Е, нима аз съм виновна? — вече с усмивка запита тя и изпя късичката песничка „Виновна ли съм аз“, която Марта повтори на палубата.
— Опишете ми третата глава, която живееше у професор Керн — каза Доуел.
— Тома ли?
— Не, онази, на която ви е показал професор Керн! Впрочем…
Артур Доуел извади бързо от страничния си джоб бележника, порови се в него, измъкна оттам снимка и я показа на Брике.
— Кажете, прилича ли изобразеният тука мъж на главата на моя… познат, който вие сте видели у Керн?
— Та това е той същият! — възкликна Брике. Тя даже престана да свири. — Чудно! И с рамене. Главата с тяло. Нима и на него са успели да му пришият тяло? Какво ви е, драги мой? — съчувствено и изплашено запита тя.
Доуел политна. Лицето му побледня. Овладявайки се с труд, той направи няколко крачки, отпусна се тежко в креслото и закри лицето си с ръце.
— Какво ви е? — още един път запита Брике.
Но той нищо не отговори. После устните му прошепнаха: „Бедният татко“. Брике не чу тези думи.
Артур Доуел се овладя много бързо. Когато вдигна глава, лицето му беше почти спокойно.
— Простете, аз, изглежда, ви изплаших — каза той. — Понякога имам такива леки припадъци на сърдечна почва. Ето всичко вече мина.
— Но кой е този човек? Той така прилича на… Ваш брат ли е? — заинтересува се Брике.
— Който и да е, вие трябва да ни помогнете да намерим тази глава. Ще дойдете с нас. Ние ще ви нагласим в такова удобно кътче, където никой няма да ви намери. Кога можете да заминете?
— Ако ще и днес — отговори Брике. — А вие няма ли да ми отнемете тялото?
Доуел не разбра изведнаж, после се усмихна и отговори:
— Разбира се, не… ако само ни слушате и ни помагате. Да вървим на палубата.
— Е, как е плаването? — весело запита той, като се качи на палубата.
После погледна хоризонта с вида на опитен моряк и като поклати загрижено глава, каза: — Морето не ми харесва… Виждате ли тази тъмна ивица на хоризонта!… Ако не се върнем навреме, то…
— О, по-скоро назад! Не искам да потъна — полушеговито-полусериозно извика Брике.
Никаква буря не се предвиждаше. Просто Доуел реши да наплаши своите сухопътни гости, за да се върнат по-скоро на брега.
Ларе се услови с Брике да се срещнат след обяда на тенисната площадка, ако няма буря. Те се разделяха само за няколко часа.
— Чуйте, Ларе, ние попаднахме неочаквано на следите на големи тайни — каза Доуел, когато се върнаха в хотела. — Знаете ли чия глава се е намирала у Керн? Главата на моя баща, професор Доуел.
Ларе, който беше вече седнал на стола, подскочи като топка.
— Главата? Жива глава на вашия баща! Но възможно ли е това? И всичко това Керн! Той… ще го разкъсам! Ние ще намерим главата на вашия баща.
— Страхувам се, че няма да я заварим жива — отвърна печално Артур. — Баща ми сам доказа възможността да се съживяват отсечени от телата глави, но тези глави живееха, не повече от час и половина, след което умираха, защото кръвта се съсирваше, а изкуствените хранителни разтвори можеха да поддържат живота още по-малко време.
Артур Доуел не знаеше, че неговият баща малко преди смъртта си беше изобретил препарат, наречен от него „Доуел 217“ и преименуван от Керн в „Керн 217“. Вкаран в кръвта, този препарат отстранява съсирването й и затова прави възможно по-продължителното съществуване на главата.
— Но жива или мъртва, ние трябва да намерим главата на баща ми. По-скоро в Париж!
Ларе хукна в своята стая да събира вещите си.
В ПАРИЖ