— Е, как е? — запита не без вълнение Ларе.
— За сега няма нищо сериозно, но трябва да се следи. Аз ще я навестявам през ден. Болната трябва да бъде в абсолютен покой.
Ларе навестяваше Брике всяка сутрин. Веднъж той влезе тихо в стаята. Болногледачката не беше там. Брике дремеше или лежеше със затворени очи. Странна работа, лицето й сякаш все повече се подмладяваше. Сега на Брике можеха да се дадат не повече от двадесет години. Чертите на лицето някак си се бяха смекчили, бяха станали по-нежни.
Ларе се приближи на пръсти до кревата, наведе се, гледа я дълго в лицето и… изведнаж я целуна нежно по челото. Този път той не анализираше дали целува „останките“ на Анжелика, главата на Брике или цялата Брике.
Брике вдигна бавно клепки и погледна Ларе. Бледна усмивка се мярна на устните й.
— Как се чувствувате? — запита Ларе. — Не ви ли разбудих?
— Не, аз не спях. Благодаря ви, чувствувам се добре. Ако не беше тази болка…
— Докторът казва, че няма нищо сериозно. Лежете спокойно и скоро ще оздравеете…
Влезе болногледачката. Ларе кимна с глава и излезе. Брике го изпрати с нежен поглед. В живота й влезе нещо ново. Тя искаше по-скоро да оздравее. Кабарето, танците, песничките, веселите пияни посетители на „Шаноар“ — всичко отиде някъде далече, загуби смисъл и цена. В сърцето й се раждаха нови мечти за щастие. Може би това беше най-голямото чудо на „превъплътяването“, за което не подозираше тя самата, не подозираше и Ларе! Чистото, девствено тяло на Анжелика Гай не само подмлади главата на Брике, но измени и хода на нейните мисли. Разпуснатата певица от кабарето се превръщаше в скромна девойка.
ЖЕРТВАТА НА КЕРН
Докато Ларе беше всецяло погълнат от грижи за Брике, Артур Доуел събираше сведения за дома на Керн. От време на време приятелите се съвещаваха с Брике, която им съобщи всичко, което знаеше за дома и хората, които го населяваха.
Артур Доуел реши да действува много предпазливо. От момента на изчезването на Брике Керн сигурно бе нащрек. Да го изненадат, едва ли ще успеят. Необходимо беше работата да се върши така, че до последния момент Керн да не подозира, че срещу него се води атака.
— Ще действуваме колкото се може по-хитро — каза Ларе. — Преди всичко трябва да узнаем къде живее мадмоазел Лоран. Ако тя не е съучастница на Керн, много ще ни помогне — много повече, отколкото Брике.
Да се научи адресът на Лоран, не беше трудно. Но когато посети квартирата, Доуел беше разочарован. Вместо Лоран завари само нейната майка, чистичко облечена благообразна старица, разплакала, недоверчива, убита от скръб.
— Мога ли да видя мадмоазел Лоран? — запита той. Старицата го погледна с недоумение.
— Моята дъщеря? Нима я познавате?… С кого имам честта да говоря и защо ви трябва моята дъщеря?
— Ако разрешите…
— Моля ви. — И майката Лоран пусна посетителя в малката приемна, наредена с мека старинна мебел в бели калъфи с дантелени наставки на гърбовете. На стената висеше голям портрет.
„Интересна девойка“ — помисли Артур.
— Моята фамилия е Радие — каза той. — Аз съм медик от провинцията и едва вчера дойдох от Тулон. Някога бях познат с една от другарките по университет на мадмоазел Лоран. Тук, в Париж, срещнах случайно тази нейна другарка и от нея узнах, че мадмоазел Лоран работи при професор Керн.
— А каква е фамилията на университетската другарка на моята дъщеря?
— Фамилията? Риш!
— Риш! Риш!… Не съм чувала такава — забеляза Лоран и вече с явно недоверие запита: — А вие не идвате ли от Керн?
— Не, не идвам от Керн — с усмивка отговори Артур. — Но много искам да се запозная с него. Работата е в това, че той работи в област, от която аз много се интересувам. Известно ми е, че той прави у дома си редица най-интересни опити. Но е много затворен човек и не желае да пуска никого в своята светая светих.
Старицата Лоран реши, че това прилича на истина: когато постъпваше на работа при професор Керн, дъщеря й казваше, че той живее много затворено и никого не приема. „С какво се занимава?“ — запита тя дъщеря си и получи неопределен отговор: „С всякакви научни опити.“
— И ето — продължи Доуел — аз реших да се запозная отначало с мадмоазел Лоран и да се посъветвам с нея как по-сигурно да постигна целта си. Тя би могла да подготви почвата, да поговори предварително с професор Керн, да ме запознае с него и да ме въведе в дома му.
Видът на младия човек предразполагаше към доверие, но всичко, което беше свързано с името на Керн, възбуждаше в душата на мадам Лоран такова безпокойство и тревога, че тя не знаеше как да води по-нататък разговора.