Тя въздъхна тежко и като се сдържаше да не заплаче, каза:
— Дъщеря ми не е у дома. Тя е в болница.
— В болница? В коя болница?
Мадам Лоран не се стърпя. Тя твърде дълго време беше сама със своята тъга и сега, забравяйки всяка предпазливост, разказа на госта си всичко: как нейната дъщеря неочаквано изпратила писмо, че работата я кара да остане известно време в дома на Керн, за да се грижи за тежко болни; как тя, майката, правила безплодни опити да се види с дъщеря си в дома на Керн; как се тревожела; как най-после Керн й съобщил, че дъщеря й заболяла от нервно разстройство и била откарана в болница за душевно болни.
— Аз ненавиждам този Керн — говореше старицата и бършеше с кърпичка сълзите си. — Той доведе дъщеря ми до умопобъркване. Не зная какво е видяла тя в дома на Керн и с какво се е занимавала — за това тя даже не ми е говорила, — но зная едно, че щом постъпи на работа, започна да нервничи. Просто стана неузнаваема. Идваше си бледна, развълнувана, загуби апетит и сън. Нощем й се явяваха кошмари. Тя крещеше и казваше насън, че главата на някакъв професор Доуел и Керн я преследват… Керн ми изпраща по пощата заплатата на дъщерята. Сумата е доста голяма. Изпраща я и досега. Но аз не се докосвам до парите. Здравето не можеш придоби за никакви пари… Аз загубих дъщеря си… — И старицата се заля в сълзи.
„Не, в този дом не може да има привърженици на Керн“ — помисли Артур Доуел. Той реши да не скрива повече истинската цел на своето идване.
— Госпожо — каза той, — сега откровено си признавам, че имам не по-малко основание да ненавиждам Керн. Вашата дъщеря ми беше нужна, за да си видя с Керн някои сметки и… да разкрия неговите престъпления.
Мадам Лоран извика.
— О, не се безпокойте, вашата дъщеря не е замесена в тези престъпления.
— Моята дъщеря по-скоро ще умре, отколкото да извърши престъпление — гордо отговори Лоран.
— Аз исках да се възползувам от услугите на мадмоазел Лоран, но сега виждам, че на нея самата трябва да се окаже услуга. Имам основание да предполагам, че вашата дъщеря не е умопобъркана, а е затворена в дома за душевноболни от професор Керн.
— Но защо? За какво?
— Именно защото вашата дъщеря по-скоро ще умре, отколкото да извърши престъпление, както благоволихте да кажете. Очевидно тя е била опасна за Керн.
— Но за какви престъпления говорите вие?
Артур Доуел недостатъчно още познаваше Лоран, опасяваше се от нейното старческо бърборене и затова реши да не й открива всичко.
— Керн правил незаконни операции. Бъдете добра да ми кажете в коя болница е изпратил Керн вашата дъщеря?
Развълнуваната Лоран едвам събра силите си, за да продължи да говори свързано. Прекъсвайки думите с ридания, тя отговори:
— Керн дълго време не искаше да ми съобщи това. Не ме пускаше у дома си. Ставаше нужда да му пиша писма. Той отговаряше уклончиво, стараеше се да ме успокои и да ме увери, че дъщеря ми се поправя и скоро ще се върне у дома. Когато търпението ми се изчерпа, аз му писах, че ще се оплача от него, ако веднага не ми отговори къде е дъщеря ми. Тогава той ми съобщи адреса на болницата. Тя се намира в околностите на Париж, в Ско. Болницата принадлежи на частния лекар Равино. Ох, аз ходих там! Но не ме пуснаха даже в двора. Това е истински затвор, ограден с каменна стена… „Такъв е редът при нас“ — отговори ми портиерът, — „че не пускаме никого от роднините, па макар и родната майка.“ Извиках дежурния лекар, но и той ми отговори същото. „Госпожо“ — каза той, — „посещението на роднините винаги вълнува болните и влошава душевното им състояние. Мога само да ви съобщя, че вашата дъщеря е по-добре.“ И захлопна вратата под носа ми.
— Все пак аз ще се постарая да се видя с вашата дъщеря. Може би ще сполуча и да я освободя.
Артур записа внимателно адреса и се сбогува.
— Ще направя всичко възможно. Повярвайте ми, че аз съм заинтересован от това точно така, както ако мадмоазел Лоран ми беше сестра.
Напътствуван от всякакви съвети и добри пожелания, Доуел излезе от стаята.
Артур реши да се види незабавно с Ларе. Неговият приятел прекарваше цели дни с Брике и той се запъти за авеню дю Мен. До къщичката стоеше автомобилът на Ларе.
Доуел се изкачи бързо на втория етаж и влезе в приемната.
— Артур, какво нещастие! — посрещна го Ларе. Той беше извънредно разстроен, мяташе се из стаята и разрошваше черната си къдрава коса.
— Какво има, Ларе?
— О!… — простена неговият приятел. — Тя избяга…
— Кой?
— Мадмоазел Брике, разбира се!
— Избяга? Но защо! Говори най-после смислено!
Но не беше лесно да се накара Ларе да говори. Той продължаваше да се мята, да въздиша, да стене и охка. Минаха не по-малко от десет минути, докато Ларе заговори: