Професор Керн барабанеше мълчаливо с пръсти по масата.
— Кажете, нима това е главата?…
— На професор Доуел? Да, това е неговата глава. Главата на Доуел, моя умрял уважаем колега, възвърната от мене към живота. За съжаление аз можах да възкреся само главата. Не всичко се удава изведнаж. Бедният Доуел страдаше от неизлечима болест. Умирайки, той завеща своето тяло за научни опити, каквито правехме ние с него. „Целият ми живот беше посветен на науката. Нека на науката послужи и смъртта ми. Бих предпочел в трупа ми да се рови приятел-учен, а не гробен червей“ — ето какво завещание остави професор Доуел. И аз получих неговото тяло. Успях да оживя не само сърцето му, но и да възкреся съзнанието му, да възкреся „душата“ му, изразявайки се с езика на масите. Какво ужасно има в това? Досега хората считаха смъртта за ужасна. Нима възкресението на мъртвите не беше хилядолетна мечта на човечеството?
— Бих предпочела смърт пред такова възкресение.
Професор Керн направи неопределен жест с ръка.
— Да, то има своите неудобства за възкръсналия. На бедния професор Доуел би било неудобно да се покаже на публиката в такъв непълен вид. Ето защо ние държим в тайна този опит. Казвам „ние“, защото такова е желанието на самия Доуел. При това опитът още не е доведен докрай.
— А как професор Доуел, т.е. неговата глава, е изразил това желание? Главата може ли да говори?
За миг професор Керн се смути.
— Не… главата на професор Доуел не говори. Но тя чува, разбира и може да отговаря с мимика на лицето…
И за да прехвърли разговора на друга тема, професор Керн запита:
— И така, приемате ли моето предложение? Отлично. Чакам ви утре към девет часа. Но помнете: мълчание, мълчание и мълчание.
TАЙНАТА НА ЗАБРАНЕНИЯ КРАН
Животът на Мари Лоран не беше лек. Тя беше на седемнадесет години, когато умря баща й. Върху плещите на Мари легна грижата за болната й майка. Незначителните средства, останали след баща й, стигнаха за малко време и стана нужда тя да учи и да поддържа семейството. Няколко години работи като нощен коректор във вестник. След като получи званието лекар, напразно се опитваше да намери място. Беше й предложено да замине за гибелните места в Нова Гвинея, където свирепствуваше жълтата треска. Мари не искаше ни да отива там, ни да се разделя с болната си майка.
Предложението на професор Керн беше за нея изход от положението. Въпреки цялата странност на работата тя се съгласи почти без колебание. Лоран не знаеше, че преди да я приеме, професор Керн беше направил щателни справки за нея.
Тя работеше вече две седмици при Керн. Задълженията й не бяха сложни. Трябваше да следи през деня работата на апаратите, които поддържаха живота на главата. През нощта я сменяше Джон.
Професор Керн й обясни как трябва да манипулира с крановете на балоните. Посочвайки големия цилиндър, от който дебела тръба водеше към гърлото на главата, Керн й забрани най-строго да отваря крана на цилиндъра.
— Ако се отвори кранът, главата ще бъде веднага убита. Някой ден ще ви обясня системата на хранене на главата и предназначението на този цилиндър. Засега е достатъчно да знаете как да манипулирате с апаратите.
Но Керн не бързаше с обещаните обяснения.
В една от ноздрите на главата беше дълбоко вкаран малък термометър. В определени часове той трябваше да се изважда и да се записва температурата. С термометри и манометри бяха снабдени и балоните. Лоран следеше температурата на течностите и налягането в балоните. Добре регулираните апарати не създаваха грижи, понеже действуваха с точността на часовников механизъм. Уред с особена чувствителност, опрян до сляпото око на главата, отбелязваше пулсирането, като механически чертаеше крива линия. След всяко денонощие лентата се сменяше. Съдържанието на балоните се попълваше в отсъствие на Лоран, преди идването й.
Мари постепенно свикна с главата и даже се сдружи с нея. Когато влизаше сутрин в лабораторията с порозовели от ходенето и чистия въздух бузи, главата й се усмихваше слабо и веждите й трепваха в знак на приветствие.
Главата не можеше да говори. Но между нея й Лоран скоро беше установен условен език, макар и доста ограничен. Отпускането на миглите на главата означаваше „да“, а повдигането им нагоре — „не“. Помагаха малко и беззвучно мърдащите се устни.
— Как се чувствувате днес? — питаше Лоран. Главата се усмихваше със сянката на усмивка и отпускаше мигли: „Добре, благодаря“.
— Как прекарахте нощта?
Същата мимика.
Лоран задаваше въпроси и ловко изпълняваше сутрешните си задължения. Провери апаратите, температурата, пулса. Записа всичко в журнала. После много внимателно изми с вода и спирт лицето на главата с помощта на мека гъба и изтри с хигроскопичен памук ушните раковини. Махна памучето, което беше увиснало на миглите. Проми очите, ушите, носа, устата — в устата и носа за целта се вкарваха специални тръбички. Приведе в ред косите. Ръцете й бързо и ловко се докосваха до главата. Лицето на главата имаше израз на доволство.