— С какво се занимава професор Керн в лабораторията в мое отсъствие?
След известно колебание главата отговори:
— Ние с него продължаваме научните работи.
— Значи всички тези подчертавания вие правите за него? Но известно ли ви е, че всички тези работи той публикува от свое име?
— Досещах се.
— Но това е възмутително! Как го допускате?
— Какво мога да направя аз?
— Ако не можете вие, ще мога да го направя аз! — извика гневно Лоран.
— По-тихо… Напразно… Би било смешно в моето положение да имам претенции за авторско право. Пари? Защо ми са? Слава? Какво може да ми даде славата?… И после… ако всичко това се открие, работата не ще бъде доведена докрай. А за да бъде доведена докрай, съм заинтересован и аз самият. Признавам, иска ми се да видя резултатите от моите трудове.
Лоран се замисли.
— Да, човек като Керн е способен на всичко — тихо проговори тя. — Професор Керн ми казваше, когато постъпих на служба при него, че вие сте умрели от неизлечима болест и сам сте завещали тялото си за научни работи. Истина ли е?
— Трудно ми е да говоря за това. Може да сгреша. Това е истина, но може би… не всичко е истина. Ние с него работехме заедно над съживяването на човешки органи, взети от топъл труп. Керн беше мой асистент. Като крайна цел на моите трудове по онова време аз бях поставил съживяването на отсечена от тялото човешка глава. Бях завършил цялата подготвителна работа, бяхме вече съживили глави на животни, но решихме да не даваме гласност на успехите си дотогава, докато не сполучим да съживим и продемонстрираме човешка глава. Преди този последен опит, в успеха на който не се съмнявах, аз предадох на Керн ръкописа с всичката извършена от мене научна работа, за да я подготви за печат. Едновременно ние работихме над друга научна проблема, която също беше близко до разрешение. В това време с мене се случи ужасен припадък от астма — една от болестите, която като учен се опитвах да победя. Между мене и нея се водеше отдавнашна борба. Целият въпрос беше във времето: кой от нас пръв ще излезе победител? Знаех, че победата може да бъде спечелена от нея. И аз действително завещах тялото си за анатомически работи, макар да не очаквах, че именно моята глава ще бъде съживена. Та ето… през време на този последен припадък Керн беше около мене и ми оказваше медицинска помощ. Той ми инжектира адреналин. Може би дозата беше твърде голяма, а може би и задухът свърши своята работа.
— Е, а после?
— Асфикция1, кратка агония — и смърт, която за мен не беше само загубване на съзнание… А после преживях доста странни преходни състояния. Съзнанието ми почна да се възвръща много бавно. Струва ми се, съзнанието ми беше пробудено от остро чувство на болка в областта на шията. Болката постепенно утихна. Тогава аз не разбрах какво значи това. Когато ние с Керн правехме опити с оживяване на отсечени от тялото кучешки глави, ние обърнахме внимание, че кучетата изпитват извънредно остра болка след пробуждането си. Главата на кучето реагираше върху блюдото с такава сила, че понякога от кръвоносните съдове изпадаха тръбичките, чрез които се вкарваше хранителната течност. Тогава аз предложих да се анестезира мястото на срязването. За да не засъхва и да не се подхвърля на въздействието на бактериите, шията на кучето се потапяше в особен разтвор „Ринген-Лок-Доуел“. Този разтвор съдържа и хранителни, и антисептични, и анестезиращи вещества. В такава течност беше потопено и срязаното място на моята шия. Без тази предпазна мярка аз бих могъл да умра вторично много бързо след пробуждането ми, както умираха главите на кучетата при нашите първи опити. Но, повтарям, в този момент аз не мислех за всичко това. Всичко ми беше смътно, като че някой ме е разбудил след силно опияняване, когато действието на алкохола не е още минало. Но в мозъка ми все пак пламна радостна мисъл, че щом съзнанието, макар и смътно, се е върнало, то, значи аз не съм умрял. Без да отварям още очи, аз размишлявах над странността на последния припадък. Обикновено припадъците от задух ставаха у мене внезапно. Понякога интензивността на задуха отслабваше постепенно. Но аз никога не губех съзнание след припадъка. Това беше нещо ново. Ново беше също усещането на силна болка в областта на шията. И още една странност: струваше ми се, че съвсем не дишах, а едновременно с това не чувствувах задушаване. Опитах се да въздъхна, но не можех. Нещо повече, загубих усещането на гърдите си. Не можех да разширя гръдния си кош, макар, както ми се струваше, да напрягах усилено гръдните си мускули. „Странно нещо“ — мислех, — „или спя, или сънувам…“ С мъка успях да отворя очи. Тъмнина. В ушите смътен шум. Пак затворих очи… Знаете, че когато човек умира, органите на усещанията му угасват не едновременно. Отначало човек губи усещането на вкус, после гасне зрението му, после слухът. Изглежда, в обратен ред ставаше и тяхното възстановявано. След известно време отново отворих очи и видях мътна светлина. Сякаш бях потънал във вода на голяма дълбочина. После зеленикавата мъгла почна да се разсейва и аз смътно видях лицето на Керн и в същото време чух вече доста отчетливо гласа му: „Дойдохте ли на себе си? Радвам се, че ви виждам отново жив.“ С усилието на волята съзнанието ми скоро се проясни. Погледнах надолу и видях право под брадата си маса — тогава още нямаше сегашната масичка, а проста маса, като кухненска, приспособена от Керн за опити. Исках да погледна назад, но не можех да извърна главата си. До тази маса, малко по-високо, имаше втора маса — просекторска. На тази маса лежеше нечий обезглавен труп. Погледнах го и той ми се стори странно познат, въпреки че беше без глава и гърдите му бяха разтворени. Наблизо в стъклено сандъче биеше нечие човешко сърце… Погледнах Керн с недоумение. Никак не можех да разбера още защо главата ми се извишава над масата и защо не виждам тялото си. Исках да протегна ръката си, но не я усетих. „Каква е тази работа?…“ — исках да запитам Керн и само беззвучно мръднах устни. А той ме гледаше и се усмихваше. „Не го ли познавате?“ — запита ме той, като кимна към просекторската маса. — „Това е вашето тяло. Сега вие сте избавен завинаги от астмата.“ Той можеше още и да се шегува!… Разбрах всичко. Признавам си, в първата минута исках да крещя, да скоча от масата, да убия и себе си, и Керн… Не, съвсем не така. Аз знаех, че трябваше да се сърдя, да крещя, да се възмущавам и в същото време бях поразен от леденото спокойствие, което ме беше завладяло. Може би се възмущавах, но някак си гледайки на себе си и на света отстрани. В психиката ми бяха станали изменения. Аз само се намръщих и… мълчех. Можех ли да се вълнувам, както се вълнувах по-рано, щом сърцето ми биеше в стъкления съд, а новото сърце беше мотор?