— Разбрахме — казах аз. — Ама ние не сме юристи и не сме следователи. Ние само така, просто предполагаме.
— Не си юрист? Тогава не предполагай. Ако аз ти кажа, че е възможно — разбираш ли, възможно — Кисельов да се готви да извърши обир? Паника! Ти ще го смяташ за виновен! А така не бива да се мисли, Льошик!
— Ама че работа! А какво може?
— Когато дойде Павел Остапович, да му се изложат фактите. Само фактите. Нещо много се бави…
Верка каза:
— Обеща бързо да дойде. Каза: като се освободя, веднага идвам.
Сур погледна часовника. Разбрах го. Мислеше за Стьопка. Кой най-лесно ще открие Стьопка, ако не милицията?
Зачакахме. Сурен Давидович ми нареди да стоя в склада, а той отиде в залата за стрелба. Верка изтича на двора да гледа кога ще дойде капитан Рубченко. От вълнение започнах да лъскам пистолета, току-що изчистен от Верка. Докато движех шомпола, надникнах в бележника на Сур.
Отдолу на листа беше написано и подчертано с две черти: „Защо и тримата са се хващали за сърцето?“
Прав беше. В пънчето има оръжие, с бонбоните, да предположим, си предават бележки, но защо всички се хващат за сърцето?
И тогава Верка се втурна към стрелбището с вик:
— Чичо Сурен, чичо Павел дойде!
Капитан Рубченко
Павел Остапович Рубченко е приятел на Сур. По-рано бяха трима приятели, но третият, бащата на Валерка, умря по-миналата есен. За нас Павел Остапович беше нещо като част от Сур и когато влезе, едва не му се хвърлих на шията. Голям, много чист, в снежнобяла риза под синьото сако. Рядко обличаше униформа.
— Здраве желая, дребосък!
Весело му отговорих:
— Здраве желая, другарю капитан!
— Какви произшествия има? Засега, гледам — чистите оръжието. Пак пренебрегваш училището, а?
— У-у, такива произшествия… Не сте ли виждали Стьопка?
Не беше виждал Стьопка. Надникна Сур и помоли да го почакаме една минута, докато приеме винтовките. Рубченко кимна към стрелбището и поклати пръст. Сур каза: „Разбрано“ — и ме извика да пренесем винтовките. Охо! Рубченко не иска да го виждат тук, следователно вече знае нещо… Изскочих и бегом понесох винтовките. Сур отмени даже чистенето, за да изпрати по-скоро студентите от стрелбището, и заключи входната врата. Сега никой не можеше да ни попречи, а Стьопка, ако трябва, ще си отвори сам или ще позвъни. Седнах така, че да виждам двора през прозореца. Сурен Давидович притвори вратата на склада, запали от своя „Астматол“ и посочи към мене:
— Ето го докладчика.
Рубченко вдигна вежди и ме погледна доста неприветливо. Според мен всеки милиционерски началник ще се учуди, ако го накарат в горещината да се мъкне да слуша някакво си хлапе.
Сур се изчерви и каза:
— Альоша е сериозен човек. Разказвай подробно, моля те. — И отвори бележника си.
Започнах да разказвам и колкото повече говорех, толкова повече се вълнувах. „Къде е Стьопка?“ — блъскаше се в главата ми. Изведнъж забравих как Федя се запозна с шофьора, какво казаха при пъна. Сур ми подсказа от бележника. Рубченко сега слушаше с внимание, кимаше, вдигаше вежди. Когато стигнах до разговора за бонбоните — първия, още в горичката, — хлопна входната врата и в склада се втурна Стьопка.
Ние закрещяхме „Уру-ру!“, Сурен Давидович плесна с ръце. Степан още с влизането искаше да каже нещо, но изведнъж стана бял като платно. „Ама че чудесии! — помислих си. — Да не би да е изпуснал Китариста?“
Стьопка застана до вратата, заби очи в пода — сякаш си беше глътнал езика. Толкова блед никога не го бях виждал.
Сур вероятно беше разбрал нещо. По-точно, почувствувал. Бързо заведе Стьопка до прозореца, настани го на леглото, даде му вода, като на мене преди малко. Стьопка шумно гълташе и изпи две чаши една след друга.
— Измори ли се, момче? — нежно попита Рубченко. — Водата в каната да не е студена? Че пиеш ли студена вода и хо-оп! — ангината готова.
Стьопка и сега не отговори. Даже на малкия Верка му стана неудобно — захили се и засия с огромните си очи, сякаш казваше: не се сърди, чичо Павел, Стьопка е добър, ама е странен.
Сурен Давидович рече:
— И Стьопа участвуваше в тази работа. (Рубченко кимна.) След Альоша и той ще разкаже някои неща. Нали така, Стьопка?
Стьопка измърмори:
— Както кажете, Сурен Давидович.
Продължих някак си да разказвам, но през цялото време гледах към Стьопка. Те със Сур седяха срещу светлината, така че лицата им не се виждаха. Забелязах как Сур му подаде една винтовка и шомпол, приближи към него смазката. И той взе винтовката. И започнаха да чистят. Стьопка веднага извади затвора, а Сур, придържайки цевта под мишница, отвори шкафчето и извади флакончето с хапчета против астма. Аз през това време разказах за празната поляна и за следите само в една посока, а Рубченко кимаше и от време на време казваше: