— Така… така… Нямаше ли следи? Така, така… Чакай, Альоша. — Обърна се към Стьопка: — Ти, момче, до самия град ли се вози в таксито?
Стьопка отговори:
— До края се возих.
— И докъде?
— Влязохме във вашия двор откъм улица „Ленин“. През арката.
— Те откриха ли те?
— Скочих под арката. Не ме откриха.
— Юнак! — горещо възкликна Рубченко. — Хитро! Проследи ли какво направиха после?
В този момент Сурен Давидович щракна затвора и измърмори:
— Ама че негодници! Забравили патрон в цевта…
Капитанът се обърна към него:
— Не пречи! Става дума за държавно престъпление!
Охо! Едва не се пръснах от гордост. Нали им казвах, казвах им — шпионаж! Страшно се учудих, че Стьопка не се зарадва. Той захвърли винтовката на леглото и каза с тих, отчаян глас:
— Сурен Давидович… Ето го — Стьопка посочи с пръст право към Рубченко, — той също се хвана за сърцето пред пъна. Той е „Петоъгълник двеста“. Аз видях.
Замръзнахме. Просто се вцепенихме. Представяте ли си? И капитанът седеше неподвижно, втренчен в Стьопка. Сурен Давидович изхриптя:
— Остапович, възможно ли е това?
Но капитанът мълчеше. А Стьопка изведнъж затвори очи и се свлече към стената. Тогава Рубченко вирна брадичка и рече:
— Ще отговарям само без свидетели. Държавна тайна! — И пак се вторачи в Степан.
Гледаше го сурово, сякаш очакваше Стьопка да се откаже от думите си. Ама къде ти! Стьопка скочи и извика:
— Ще обясните пред нас!
Сур отново изхриптя:
— Остапович, възможно ли е това?
— Дребна работа, дребна работа — отговори Рубченко и бързо затършува с ръце по гърдите си. — Нищо не може да бъде…
Напреки на стаята плисна прозрачен пламък, щракна винтовка. Още нищо не бях разбрал, а капитан Рубченко вече падаше от стола. Сурен Давидович го гледаше, стискайки винтовката, а от стената, от една огромна черна дупка се сипеше мазилка. Дупката беше до главата на Сур.
Нещастието
Нали ви казвам, нищо не разбрахме. Сякаш се бяхме вцепенили. В наклонения сноп слънчева светлина блесна бялата коса на Павел Остапович — капитанът падаше с главата напред, бавно-бавно, в пълна тишина. Шумолеше само черната мазилка, която се сипеше върху бялата мушама на шкафчето. Стьопка още стоеше с вдигната ръка — толкова бързо се случи всичко. Без още да изпитвам страх, като насън гледах как капитанът се отпуска с гърди и лице върху дъските, как изпод гърдите му отново плисна пламък, удари под леглото и оттам веднага започнаха да излизат кълба дим. После Сур извика: „Остапович!“ — и се опита да вдигне капитана, а Стьопка неумело взе каната и започна да я излива под леглото, откъдето излизаше димът. Дойдох на себе си, когато Верка закрещя и подбели очи.
Наложи се да го измъкна в коридора. Престана да крещи и се вкопчи в мене. Досега имам синини — толкова силно ме беше хванал за ръцете. Казах му:
— Стига истерии! Трябва да помогнем на Сурен Давидович. И това ми било гвардеец…
Разхлаби малко ръцете си. Кимна.
— Може би е по-добре да си отидеш в къщи? — попитах.
— Ще помагам — каза Верка.
— Не, върви си в къщи — повторих аз, но това си бяха само празни приказки.
Верка по детски, на пресекулки въздъхна и тръгна след мене.
В склада остро миришеше на дим. Павел Остапович лежеше на леглото. Сур се беше надвесил над него и жаловито говореше нещо по арменски, като се удряше с юмруци по челото. Съвсем се задъхваше. Мрачен, но не и изплашен, Стьопка стоеше напушен и не ги поглеждаше.
Прошепнах:
— Стьопа, как стана? Умрял ли е?
Стьопка мръдна с рамо. Разбрах: умрял е. Но все още си мислех за случайния изстрел. Как така Сур, толкова опитен стрелец, можа случайно да стреля, докато вадеше патрона от цевта. Тогава Стьопка каза:
— Гледай. — И показа някъде настрани. Не можех да откъсна очите си от Сур и не разбирах накъде ми сочи Стьопка. Той ме обърна за раменете към масата.
Там лежеше невероятен предмет. Той не приличаше на нищо. От пръв поглед наподобяваше стоманена пръчка, но достатъчно беше човек секунда да го погледа, за да разбере — това нещо не е стоманено, даже не е метално и не е пръчка, съвсем определено. Даже не е кръгло. Може би овално? Не, неравно, сякаш са го стискали с пръсти. Зеленикавоблестящо. От единия край имаше черен, силно блестящ кристал, а от другия край стърчаха две пластинки като плавници. За няколко секунди си помислих, че е сушен калмар — пластинките приличаха на опашката на калмар или сепия. Нещото беше дълго трийсетина сантиметра.