Касата се отвори с привичния мил звън. Стьопка промърмори: „Дяволска работа!“ Ето го бластера… Значи не ни се е присънил…
— Този предмет, докторе, висеше на тази връзка, виждате ли? Моля да го видите, без да го докосвате.
— Странно нещо.
— Точно така, докторе. То висеше на връзката, завързана като примка, нямаше никакъв кобур. Неудобно висеше. Едва след три-четири секунди успя да измъкне този предмет.
— Толкова точно ли забелязахте времето?
— Аз съм кадрови военен. Това е в кръга на моите специфични навици.
Тя кимна много неодобрително.
— Разбирате ли, Анна Егоровна, следях Остапич с голям интерес. Предметът не приличаше на оръжие и аз си помислих, че е някакво веществено доказателство, с което иска да ни запознае. Но… погледнете. От края на предмета изскочи пламък, прелетя край главата ми… Седях ето така — виждате ли? Той изгори дупката в бетонната стена за част от секундата. А децата? Тук имаше деца, разбирате ли?
— Това по-скоро е ниша, а не дупка — замислено рече докторката. — Покажете ми лявото си ухо… Да-а, изгаряне втора степен. Боли ли?
— Глупости! — извика Сур. — „Боли ли“! Тук е болката! — викаше той и сочеше към мъртвия. И пак млъкна.
Помълчахме. Сега Анна Егоровна трябваше да попита защо Сур е разговарял с Рубченко с винтовка в ръце. Или само: „С какво мога да ви помогна аз, нищо не съм видяла.“ Но вместо това каза:
— Ще обработя ухото ви. Обърнете си главата.
— Не ми ли вярвате? — попита Сур.
— Това променя ли нещата?
— Докторе! — каза Сур. — Ако ставаше дума за банда разбойници…
— Да-а… А за какво става дума? — Тя бинтоваше главата му.
— До днес си мислех, че на земята не съществува подобно оръжие. На цялата земя.
— Бълнувате, кадрови военен — каза докторката. — Лазерни скалпели не могат да се намерят, което си е вярно, вярно си е. Чакайте… Наистина ли мислите така?
— Ех, докторе… — въздъхна Сур. — Льошик, отвори вратата. Гледайте внимателно, иззад рамката. И вие, докторе, излезте. Гледайте от коридора.
Той се притисна до стената, блъсна вратата с крак и каза: „Стрелям…“ Чухме „Ж-жъх-х!“ и стената на касата закипя, пръснаха огнени топчета като при електрозаварка. С черно, страшно лице и бял шлем от бинтове Сурен Давидович се извъртя през рамката…
— Влезте. Докторе, с това нещо нашият град за пет минути би могъл да се превърне на пепел. Възможно е хора с такова оръжие вече да са завзели пощата, милицията, телеграфа… Разбирате ли за какво говоря?
Какво е видял Стьопка
Покрихме тялото на Павел Остапович с чаршаф. На нас тримата докторката ни даде по една успокоителна таблетка. Проведохме военен съвет. Пръв се изказа Стьопка.
Неговите приключения започнали пред сладкарницата, където шофьорът купил бонбони, а Федя Китариста охранявал своя ценен товар. През целия път Стьопка седял в десния заден ъгъл на каросерията. Пънът бил до левия капак, закачен на меки въжета, с каквито пренасят мебели. Щом камионът спрял пред сладкарницата, Федя Китариста изскочил от кабината и се пъхнал в каросерията.
Стьопка едва успял да се завре под пейката — нали знаете, такива едни пейки, по дължината на страничните капаци. Намъкнал се, закрил се със сгънатия брезент и надничал оттам като лалугер от дупката си. А пък Федя огледал „посредника“ и започнал да го гали. — „Дяволска работа! — разказваше Стьопка. — Едва ли не повярвах, че тоя пън е жив. Гледаше го като писано яйце. После шофьорът донесе бонбоните и рече, че през останалите два квартала ще кара бавно, за да може Федя да направи поне една-две дузини. И тръгнаха бавно.“
Стьопка не рискувал да надзърне през прозорчето, за да разбере какво правят вътре в кабината. Измъкнал се от укритието си и когато камионът влязъл под арката, шмугнал се към задния капак и скочил. Таксито влязло в двора — Стьопка вървял след него — и се обърнало така, че задният капак се озовал точно срещу една от бараките. Китариста веднага излязъл, скочил в каросерията. А шофьорът се насочил право към водача на милиционерската волга, която била малко по-нататък. Шофьорите си поговорили, приближили се до задния капак на таксито и надникнали вътре. И тогава, както се изрази Стьопка, започнала истинска дяволска работа:
Сержантът от милиционерската кола бил здравеняк, по-едър и от таксиметровия шофьор. Надникнал в каросерията, изохкал, хванал се за сърцето и започнал да пада. Шофьорът Жолнин не могъл да го удържи, такъв здравеняк, и оня се ударил в капака, разбил си устните до кръв. Кисельов, както си бил в каросерията, го хванал за косата и го разтърсил. Тогава оня промърморил: „Това е красива местност“, на което Жолнин отговорил: „Виждам, всичко е наред“ и започнал да му бърше лицето с носна кърпа. При това сержантът бил много сърдит и плюел кръв. Жолнин му казал нещо на ухото. Като държал кърпата на лицето си, сержантът влязъл в милицията, върнал се с ключа от бараката и го пъхнал в катинара. Друг милиционер — старшината Потапов, ние го познавахме — попитал за какъв дявол му е притрябвало да се навира в бараката и какво му е на лицето. Сержантът отговорил: „Докараха мебелите от ремонт.“ „В отдела не сме давали мебели на ремонт“ — казал Потапов и разбира се, надникнал в каросерията на таксито. И пак хващане за сърцето, и пак „красива местност“, а буквално след половин минута старшината Потапов заедно с Кисельов и сержанта измъквали пъна от камиона… Ама че дяволска работа! Оставили го точно зад вратата и Стьопка вече се зарадвал, че ще вижда всичко, ала рано се зарадвал — те се помотали нещо из бараката и разчистили малко място в дъното. Работели като щури и като наместили „посредника“, започнали да водят при него разни хора. Стьопка се настанил върху някакви празни сандъци и кутии, натрупани пред задния вход на универмага, и макар че не виждал „посредника“, отбелязвал си всички хора, които идвали в бараката. Ето списъка. Продавачки от универмага — пет. Първа, разбира се, била Нела, довел я Федя Китариста, а останалите се водели една друга като на верижка. От милицията дошли осем души, от пощата и телеграфа — шестима. Други хора, които Стьопка не познавал — двадесет и трима души. Да, и още две продавачки на газирана вода. Та така се точели разни хора и Степан им объркал броя. Тези, които вече били заставали пред „посредника“, се държали на двора като стопани. Изгонили Стьопка от сандъците, поставили пред бараката милиционер. Тогава Стьопка се сетил да изтича в съседния двор и да потърси дупка в задната стена. Провървяло му! По бараката имало много дупки. До самия „посредник“ имало широка цепнатина.