Отново капитан Рубченко
Докато Степан разказваше, аз само пъшках от завист и досада. Просто не мога да си представя как не се сетих да мина за пощата през двора! Бил съм на две крачки от Стьопка, разбирате ли?
Анна Егоровна слушаше и все по-често измъкваше цигарите си от джоба, но всеки път поглеждаше към Сур и не палеше. Сур изписа вече втори лист от бележника си. Когато Стьопка завърши с думите: „Помислих си, че вие с Альоха се тревожите, и хукнах насам“, Анна Егоровна извади цигара. Сур рече:
— Моля ви, не се притеснявайте, Анна Егоровна.
Тя жадно захапа цигарата, Сур драсна клечка кибрит.
— Литър дим повече, литър по-малко — каза Сур.
— Да, такова нещо не може да се измисли — рече Анна Егоровна. — Елхов пън!… Покажете ми записките си, моля ви… Така, така… Кисельов твърдо се нарича Трети ъгъл. Хубаво ъгълче! Той ръководи и пак той обезпечава връзка… Очертава се доста ясна картина.
— Каква? — живо попита Сур.
— Хипноза. Пънът, който са нарекли „посредник“, маскира хипнотизиращ уред. Страшно нещо! Но някои работи не се наместват в картината. На два пъти е хипнотизирал самият Кисельов, пък и този разговор: „Ще закараме кутиите по всички обекти.“
— Виждам — каза Сур. — Може би по-късно сержантът е докарал тези кутии в раницата. Ще се осмеля да ви прекъсна, Анна Егоровна. Картината може да бъде една или друга и въпреки всичко работата е лоша. Времето върви. Първата ни задача е да съобщим в районния център. Как мислите, какво да правим с него? — Сур посочи към леглото.
— Сега трябва да се погрижим за живите — каза Анна Егоровна. — Правилно. Трябва да се отиде в района! — Тя се обърна към Стьопка: — Познаваш ли по физиономия хората от градския съвет? Поне някои… Те идваха ли в бараката? Не? Впрочем всичко тече, могли са вече и да минат оттам…
— Телефонът и телеграфът се изключват — каза Сур.
Тя кимна, като смръщи лице. Сега вече се виждаше, че е стара.
— Аз имам кола — рече докторката. — Москвич. Лесно може да се стигне до районния център, два часа път, но кой знае какво е положението по пътищата? Ама че негодници! — възкликна тя и удари по масата. — Да можехме да разберем каква мръсотия са замислили! Стьопка каза:
— Дали все пак не са шпиони?
Сур не отговори нищо, но докторката презрително махна с ръка:
— Шпиони в Тугарино? Я остави това, следотърсач… Тайната на производството на кисело мляко и релета за запалване на запорожец! Я остави… Такова ми се върти в главата… — обърна се тя към Сур, но Стьопка не спираше.
— Дяволска работа ли? — попита. Докторката отговори сериозно:
— Това не е страшно, защото дяволите са прости същества. От тях можеш да се откачиш, стига да направиш кръстен знак. Как действува това оръжие?
— Какво е това „кръстен знак“? — попита Стьопка шепнешком.
Отвърнах му, че не зная, а през това време Сур говореше, че не може да се ориентира в това оръжие — тоест в бластера, — защото за тази част от секундата, докато е действувало, нищо не можело да се разбере.
— В края на краищата не е важно как действува — каза Анна Егоровна. — За мен най-важното е, че формата му е нещо прекалено странна. Съвсем не е моделирано за човешка ръка. Обикновена пръчка. Нито дръжка, нито приклад… Нито онези ваши балансиращи тежести ги има, нито мерник…
— Анна Егоровна — рече Сур, — точно тези особености отбелязах в началото на разговора ни.
— Мислите, че… — започна тя.
Сур кимна няколко пъти. Сега вече аз не издържах и се намесих в разговора:
— Марсианско оръжие бластер! Видяхте ли как буф-на! Анихилационен разряд, това е!
— Е добре де, нека да е марсианско — каза тя. — Не обичам оръжието, следотърсачи… Прекалено добре зная колко лошо го понася и човешкият организъм. Другарю Габриелян, бих искала да взема този властер със себе си в района. За по-голяма убедителност. И едно от момчетата. По-добре това. — Посочи към мене. — Второто ще е необходимо тук, вие съвсем се задъхвате. Властер измислили!…
— Бластер — поправих я аз.
— Бластер, властер… — измърмори Анна Егоровна. — Гнусотия! Имах нещо противоастматично, за инжекции…
Тя се наведе над куфарчето си, отвори капака. Сур разглеждаше бластера, насочил кристала му към тавана. Изведнъж докторката тихо избърбори „Охо!“, веднага се озова при Рубченко, пипна клепача му и мълниеносно се наведе над гърдите му. Ние скочихме, Анна Егоровна също се изправи. Лицето й беше червено, а очите — присвити. Каза: