— Сърцето бие нормално. Оживял е.
Е, това вече беше прекалено… Оживял! Даже Стьопа отстъпи в ъгъла, а Сурен Давидович получи сърдечен пристъп. Анна Егоровна „му блъсна слонска доза аналгин“, после се зае с „бившия покойник“ — разбира се, все нейни изрази. Движенията й станаха бързи, ожесточени, а гласът й — съвсем хриплив и басов. Хоп-хоп! — преслушва, почуква, мери, а горкият Сур гледа с учудено-радостни очи изпод бинтовете. Голям цирк! А още нямаше и дванадесет часа, разбирате ли? За четири часа се бяха струпали толкова събития, колкото не бяха станали за двадесет и шест години — толкова сме живели двамата със Степан заедно. Щом Сур малко се пооправи, докторката нареди да опаковаме бластера за път. Донесох от работилницата калъф за чертежи, забравен от някой от студентите — една такава кафява тръба, която се отваря и има дръжка отстрани. Сур уви бластера в кълчища, пъхна го в тръбата, плътно я натъпка отгоре с кълчища като патрон и затвори капака. Той не се затваряше добре и Сур му подложи лист хартия. Ние му помагахме. През това време докторката продължаваше да се занимава с Павел Остапович. И на него му бинтова главата; отидоха по-малко бинтове, отколкото за главата на Сурен Давидович. Май че да се бинтова ухо е по-трудно, отколкото чело и тил.
— Готова съм — каза Анна Егоровна. — Раненият няма нужда от грижи. — Погледна лицето на Стьопка и рече басово: — Дяволска работа! На изходното отверстие вече се е образувала съединителна тъкан.
За нас това беше китайска азбука. Сур попита:
— Докторе, не сгрешихте ли, когато установихте… хм…
— Смъртта ли? Гълъбче, това влиза в кръга на моите специфични навици. — Язвително се усмихна. — Да предположим, че съм сгрешила. Случва се. Но това, което не се случва, е за четиридесет минути — от един преглед до друг — прясна рана да добие вид на заздравяваща, с тридневна давност. Разбирате ли?
— Не — каза Сурен Давидович.
— Да си призная, и за мен това е непонятно. Да, още и това, вижте…
Доближихме глави. На парче марля докторката държеше овално парченце от същия материал, от който беше направен бластерът. Сив със зелен оттенък или зелен със сив — непрекъснато се променяше и приличаше на гол охлюв.
— Това беше закрепено за твърдото небце на ранения, по дължина.
— Как закрепено? Боже мой… — изстена Сур.
— С вакуум. Имате ли някаква кутийка?
Стьопка хлътна под масата, измъкна празна кутийка от малокалибрени патрони. Като сложихме „голия охлюв“ на дъното, той веднага се закачи за него, залепи се.
— Хоп-па! — каза Анна Егоровна. — Няма нужда да се слага в памук. Скрий го в джоба си, Альоша. След пет минути ще докарам колата.
Сложих „голия охлюв“ в джоба си. Докторката стисна ръката на Сурен Давидович:
— Е, дръжте се. Имайте предвид, след половин час може да се надигне. Останете си със здраве…
— Каква жена! — потресен рече Сур. — Гвардейци, вие се запознахте с руската Жана д’Арк!
И точно в този момент ме хвана. Ако не ви се е случвало, няма да разберете как те хваща страх в най-неподходящото и неочаквано време. До единадесет часа и петдесет минути не се страхувах, а сега чак ми се гадеше. Ние със Стьопка сме свикнали винаги да бъдем заедно. И изведнъж — да замина. Казах:
— Никъде няма да заминавам.
— Я па тоя! — рече Стьопка.
— От къде на къде ще заминавам! Оставам със Сурен Давидович!
— Ти най-добре ще разкажеш, езикът ти е добре закачен — увещаваше ме Сур.
— На всички им е закачен! — отбранявах се аз. — Няма да замина!
— Бойна заповед! — каза Сур. — Изпълнявай без разсъждения!
Трепнах. До крака ми много тихо и много отчетливо заговори гласче: „Петоъгълник двеста! Върнете се при «посредника».“
Стьопка изсъска:
— Радиостанция. Разбра ли? Федка на поляната докладваше. Разбра ли? Пак геометрия — петоъгълници!
Измъкнах онова нещо от джоба си. То писукаше: „Петоъгълник двеста, отговори.“ И веднага — с половин тон по-ниско: „Петоъгълник, говори Ъгъл трети. Идвам при тебе.“
— Кисельов — с мъка в гласа произнесе Сур. — Чакай, Кисельов…
Отпуснатата му фигура изведнъж се изправи. Измъкна от касата боен пистолет „Макаров“, пъхна го в пазвата си, заключи касата, натисна печатчето върху вратичката, хвърли ключовете на Стьопка, взе от мене „голия охлюв“ и го премести в желязната кутийка от печата, пъхна я в джобчето на ризата ми и изрева с нечуван досега глас:
— Алексей! Бегом! Пресрещни докторката при гаража, тук не се връщайте! Степан! Наблюдавай отвън, без да се намесваш! Марш!
Задъхвайки се, той ни повлече през коридора, изхвърли ни навън и тръшна вратата. В ръцете ми беше бластерът в калъфа за чертежи.