Аз съм „инфекциозно болен“
— Хайде, изпълнявай заповедта! — проговори Стьопка, силно смръщил нос и устни. — Изпълнявай!
— А ти?
Изруга и хукна. След двайсетина крачки се обърна и извика: „Върви!“ — и хукна нататък. Разбрах накъде тича — към празния гълъбарник насред двора. Май че заревах. При гаражите се появих с мокра физиономия — това си го спомням. От третото или четвъртото тухлено гаражче изпълзяваше москвич, кротко похърквайки с мотора си. На волана седеше Анна Егоровна, както си беше с престилката. Отвори дясната задна врата и аз се качих в колата.
— Изтрий си лицето — рече докторката. Бръкнах в джоба си за кърпа.
— Чакай, Альоша. Знаеш ли, не се изтривай. Така ще е по-добре.
Не я разбрах. Тогава ми обясни:
— Нали виждаш, аз съм с престилка. Карам те в районната болница. Силно те боли под лъжичката и ето тук, запомни. Легни на задната седалка, подложи си палтото ми под главата… Чакай! Това го скрий под моята седалка.
Сложих бластера под седалката и легнах. Сигурно съвсем съм заприличал на болен — докторката одобрително кимна.
— Случи ли се нещо друго, Альоша?
— Случи се. Кисельов идва на помощ на Рубченко.
— Ти видя ли го?
— Не. Малкото нещо заговори…
— Ясно… — прекъсна ме Анна Егоровна. — Дръж се. Тръгнахме. От гаражчето веднага наляво, като се промъквахме през западната покрайнина и заобикаляхме града. Така беше малко по-близо, а и пътят беше не по-лош от асфалта по улица „Ленин“, но аз си знаех — нарочно заобикаляме града. „Лежи, моето момче, лежи“ — казваше от време на време Анна Егоровна. След последната къща тя подкара направо, по едва засъхналия строителен път, за да избегне крайградския участък на шосето. После рече: „Седни“. Седнах и погледнах през задното стъкло. Градът беше вече далеч. Прозорците на — къщите не се виждаха, малки димни облачета висяха над червеното кубче на млекозавода.
— В чантата има храна — каза докторката, без да се обръща. — Хапни си.
— Не ми се яде, благодаря.
— Като отхапеш първия залък, ще ти се дояде. — Послушах я, но без полза. Едва сдъвках сандвича и затворих чантата. Страшно тресеше — така юркаше колата, че чак вятърът свистеше по покрива.
— Нарочно ли оставихте гаража отворен? — попитах.
— А, голяма работа! Ти гледай твоят властер да не тресне изпод седалката.
— Няма, Сур добре го опакова. И малкото нещо също — в стоманена кутийка.
— За да не разговаря ли? Досетлив е твоят Сур… Как го казват в действителност?
Казах й.
— Арменците са хубав народ… Ама я гледай — вече минахме осем километра, а никого не сме настигнали.
Възразих й, че настигахме много коли. Анна Егоровна ми обясни, че те всички отиват към околните села, а към районния център или към железопътната линия, откъде го знае? Шофьорско око. Тридесет години кара, от войната.
Говорехме си така и изведнъж тя нареди:
— Лягай и си затвори очите. Дишай през устата, не отваряй очите. Май че пристигнахме…
— А очите защо?
— За по-болен вид.
„Върви си, върви“ — сякаш скандираше клаксонът. След това изскърцаха спирачките и Анна Егоровна извика:
— На автостоп не взимам — инфекциозно болен! — Отвърна й мъжки глас:
— Забранено е минаването! На пътя има авария.
— Ще заобиколя. Детето е в тежко състояние.
— Минаването е забранено до седемнадесет часа.
Намеси се втори мъжки глас:
— Извинете, докторе, служба. На драго сърце бихме ви пуснали, ама началството няма да ни похвали за това…
Първият глас:
— Какво има да си говорим, връщай се! В Тугарино болницата е добра. Докато говорите, момчето ще умре.
Анна Егоровна:
— Покажете ми удостоверението си, сержант. Трябва да знам от кого да се оплача в областта.
Вторият глас:
— Моля ви, моля ви! Ние на драго сърце!
Нов мъжки глас:
— Докторе, няма ли да ме вземете до града? Тези ме забавиха, а пък моето авточудо от яд се развали.
— Не мога, гълъбче… — флегматично проговори басът на Анна Егоровна. — Карам болен. Продухайте си жигльора… Сержант, гарантирам ви едно мъмрене.
Някой се отдалечи от москвича ни — стана по-светло. Тогава третият глас зашепна:
— Докторе, зная един обиколен път през Берьозовое… Ако ще да пукна, но трябва да отида в района… Вземете ме, аз съм имунизиран.
— И ще си зарежете колата?
— Отивам да се женя, не ми е до кола. Ония ще я откарат на буксир, ще им дам петарка! — припираше гласът.
— От какво сте боледували като дете? — попита Анна Егоровна. (Едва не прихнах.)
— От заушка, варицела, от онова… коклюш…
— Разберете се за колата, само че по-бързо! — И след пауза: — Альоша, ти си лежи. Като кихна, започвай да пъшкаш… Хайде, хайде!