Предната врата тропна, слънцето се премести от краката върху главата ми — пътувахме обратно.
— Какво му е на момчето? — попита новият ни спътник.
— Заушка — заяви докторката.
— Ох-ох… Много ли е зле?
Не му отговори. После попита:
— Та казвате, да обръщам към Берьозовое? Ама там има бариера.
— Нищо, ще заобиколим. Прекрасен черен път. Две хиляди пъти съм минавал оттам като ходя за риба. Или малко по-малко.
— Нещо много сте се разбързали, а, годенико?
— Годенишка му работа, докторе. Почти младоженска.
— Значи и обиколният път през Берьозовое също е забранен? И там ли има авария?
— Защо? — попита спътникът ни.
— Не зная. Пред милицията не споменахте за този вариант. Искахте да се върнете в града…
Мълчание. Леко поотворих очи и видях, че спътникът ни внимателно оглежда докторката. Имаше чип нос и рижи мигли.
— Ето я и бариерата — рече тя. — А вие, младежо, не сте ли малко старичък за годеник?
Тогава той изстреля:
— Ох, докторе! В Тугарино става нещо лошо.
Колата спря. Изпреварваше ни камион. Анна Егоровна присви очи към пътника.
— Имате ангина — каза тя. — Господи, къде ми е запалката?
— Докторе! — изпъшка пътникът. — Каква ангина?
— Покажете си гърлото… Е? (Той изплашено отвори уста.) Добре. Альоша, можеш да седнеш. Отиваме в Берьозовое. Какво нередно забелязахте в града?… Внимателно, дупка… Как се казвате?
Разбирате ли, чичкото също отиваше в района, за да вдигне тревога. Той знаеше дреболии: че междуградските телефони не работят, че автобусите са отменени до седемнадесет часа и че на завода за тракторно оборудване било забранено да изпраща продукцията си по железницата — най-близката гара също е в районния център. Говореше и се объркваше от вълнение.
— Като малък останах в окупация, при фрицовете. Вие сигурно сте военен лекар. Майор от медицинската служба? Е, вие не познавате страха…
— Кой знае…
— Моля да ме извините, разбира се — бързо каза спътникът ни. — Вие не познавате оня страх. Сякаш въздухът се е вмирисал, отвсякъде е страшно. От заповедите е страшно, от всичко… И сега замириса. Но кой е виновен сега? — Страхливо погледна към Анна Егоровна. — Наистина има авария. Разрушен е мостът, разбира се, паднали са стълбовете… — Той се въртеше на седалката, поглеждайки ту към мене, ту към докторката. — И телефонът е прекъснат. Докторе! — извика. — Аз ви казвам! Сигурно е! Факти няма, но вони. Нататък не може, насам…
— Тогава защо сте тръгнали без факти?
— От страх — с жалък глас призна чичкото. — И някаква полза все ще има, пък и ще спася кожата. Страх ме е. Мене са ме били в гестапо.
— А, така ли — каза докторката. — Този път нюхът не ви е подвел. Понякога и от страх човек действува правилно.
— Не съм се излъгал? И факти ли има? — извика той. — Та затова, значи, гледам, момчето изобщо не е болно.
— Няма какво да гледате — рече докторката.
Не си спомням как се казваше спътникът ни — Николай Иванович ли, или Иван Николаевич. Много скоро се разделихме. В Берьозовое, при брода.
Берьозовският дървен мост беше изгорял малко преди нашето пристигане — стълбовете още димяха. Въглените съскаха, падайки във водата. Стръмният бряг пред радиатора на колата не се виждаше от дим.
— Чиста работа — каза Анна Егоровна. — Нямат ли си ферибот?
Момчета с викове обградиха колата.
— Леличко, веднага след старото русло има брод! Добър е, камионите минават!
Едно мъниче изфъфли:
— Овшите шъщо минават.
Друг малчуган окръгли уста, зарева и хукна накъдето му видят очите — изплаши се от бялата престилка. Спътникът ни каза:
— Така е, добър е бродът! При ниски води спирачките са сухи.
— Тръгваме! — И тя подкара колата в обход на старото русло.
Аз също познавах тези места — малко по-нагоре по реката се въдеха едри раци. Оттук до града имаше не повече от пет километра и от високия стар бряг можеше да се види телескопът. Още от самото начало не исках да тръгвам и сега, когато започнахме да се въртим, без да се отдалечаваме от града, ми стана чоглаво. Нека сега рижият страхливец да се прави на болен! И страшно се зарадвах, когато Анна Егоровна попита:
— Алексей, какво ще кажеш, да се върнеш в къщи, а?
Пушеше и сърдито гледаше към тъмния склон на противоположния бряг. По-добро място за засада не можеше да се измисли: ние сме долу, осветени от слънцето — могат да ни избият като патици.
— Ще почакам тук, докато минете оттатък — рекох. — Няма да се изгубя, телескопът се вижда.
— Вижда се, но по пътя все пак е по-сигурно — каза тя. — Вземи пакета със сандвичите, дай ми кутийката.