После ми показа бонбона. Или ми го донесе — и досега не зная. Прескочи пътя, изправи муцуната си — едното му ухо стърчеше — и изчезна, а на метър от края на пътеката, под един лист живовляк, блесна на слънцето обвивката на бонбон. Същата, с розовия котарак в нескопосаните чизми.
Вдигнах котарака. В него нещо завито — не беше бонбон, с друга форма. „Гол охлюв“! Говорещото зелено нещо!
Докато го развивах и разглеждах, машинално вървях напред. Е, като вдигнах очи, видях, че стоя на изчезналия край на пътеката, след втория завой. Пред мене беше склонът, надупчен от токове, отляво светлееше издраният дънер на изсъхналото дърво, за което всички се хващат, когато се изкачват, а отдолу по пясъка край вира се виждаше нова пътечка…
Стоп, а къде е калъфът с бластера? Бях го оставил на земята, като взимах „голия охлюв“.
Огледах се назад и видях, че лещака, откъдето току-що се бях измъкнал, го няма. Че пътеката излиза от храстите, а те продължават и наоколо, даже и зад оврага. Че няма пътека, няма следи и разбира се, няма го и калъфа с бластера. Бях влязъл във вътрешността на „дупката“. Краищата й се бяха затворили, сякаш невидима ръка внимателно и безшумно беше затегнала конеца.
Зоната на кораба
Честно казано, искаше ми се да избягам. Но останах. Не желаех да тичам в кръг като оса, затворена в буркан от сладко. За това, че говорещото нещо служи за пропуск и за влизане, и за излизане, просто не се сетих, пък и изобщо нямаше начин да изоставя Сурен Давидович!
Ето следите от обувките му — редки и дълбоки. Изглежда, е тичал надолу по склона. Като се подхлъзвах от време на време на токовете си, помъкнах се по следите. В средата на сухото дере, върху мокрия тъмножълт пясък те се четяха като на хартия. Следите от танковете на Сурен Давидович и до тях широката крачка на тесни, гладки подметки. После още някакви следи — много големи и тъпоноси.
Седнах на едно повалено върбово стъбло. По коляното ми бързо-бързо притича рижо паяче. Очите си носеше отделно, на цял милиметър пред главата. До мене по ската се движеше кръгло слънчево зайче — подскачаше към листата на лещака над мене и пак се връщаше в краката ми. Погледнах нагоре. Нямаше слънце — само странна зеленикава мъгла на жълти петна.
Помня, че помигах на парцали, повъртях „голия охлюв“ в ръката си, лизнах го и го пъхнах в устата си. Не знаех кое небце е твърдо, кое — меко, затова го прилепих над средата на езика си. То залепна и в мига, когато разбрах, че кръглият лъч търси мене, скрит зад ската, заговори. Не се учудих. Какво толкова да му се чудя…
В главата ми прозвуча тънък глас, който познато разтягаше окончанията на думите: „Ти си включен, кажи името.“ Попипах нещото с език — замлъкна. Отпуснах го — пак: „Ти си включен…“
Нещото писукаше с гласа на Нела от универмага — маниерен и глупашки кокетиращ. Промърморих:
— Ей, Нелке, ти ли си? (Все пак позната!)
Гласът за трети път попита за името ми. По правилата на играта им трябваше да си кажа името. Добре. Наслуки казах: „Триъгълник единадесети.“ Да ме остави гласът на мира и тогава ще стана. Въпреки всичко ще се изправя и ще намеря Сур.
— Триъгълник единадесети — кокетливо повтори гласът и млъкна.
Докато говореше, нещо ме гъделичкаше в устата. Станах и направих една крачка. Лъчът трепкаше върху гърдите ми като медал. Някакво странно съоръжение блестеше с върха си и ме държеше в лъча. То стоеше на дъното на оврага. Кула, която много приличаше на огромна запушалка на гарафа. От зелено, мътно, непрозрачно стъкло. На височина беше около пет метра, с широка плоска основа. Отгоре имаше кълбо — аспидно черно, ръбесто, като накрайника на бластера. Промъквах се по оврага, като се стараех да бъда възможно по-далеч от зелената кула, но изведнъж ръбовете започнаха да бълват огън по клоните и тревата, по лицето ми. Ослепях, спънах се, паднах на ръцете си. Светлината беше страшно силна, почти изгаряща, но в очите ми, под алените петна остана усещането, че в подножието на кулата май бях забелязал полузакрита от клоните човешка фигура. Без да отварям очи, запълзях през храстите. Щом Сур е отишъл там, и аз ще отида. Ще отида. Ще отида…
— Деветоъгълник, в зоната на кораба — заговори гласът на Нелка. — Позволете ми да погледна малкото. Наоколо е спокойно.
Няколко секунди мълчание: Нелка изслушваше отговора.
Отново нейният глас:
— Деветоъгълника се движи към зоната.
Представяте ли си, аз дори се учудих, че пришълците водят със себе си и малките си. И позволяват на нашите — на хипнотизираните, разбира се — да гледат децата им. Понадигнах се и предпазливо отворих очи — кълбото не блестеше. Листата край него бяха жълти и сбръчкани. И никакво малко не видях, но човекът, който седеше върху плоската опора на кораба, вдигна ръка и извика: