— Альоша, престани да се криеш, ела тук! Тебе чакам.
Тръгнах като насън, спъвах се по пясъка и гледах как Сурен Давидович си седи на оная дяволия в обичайната си спокойна поза, кителът му, както винаги закопчан до гърлото, по челото му — сини точици, следи от барут, а пръстите му — жълти от „Астматола“. Приближих се. Дебелият заек доскача и седна до Сурен Давидович.
Втора част
Пладне
Насочващи и „посредници“
Когато Сурен Давидович ни изгони от сутерена, Стьопка се пъхна в стария гълъбарник. Беше отчаян: Сурен Давидович бе останал сам в стрелбището — болен, задъхващ се, обгорен. Как ще се отбранява от Кисельов и неговите бандити? А Стьопка стреля не по-зле от възрастните — попаденията му с пистолет са за втори разряд. Пък го изгониха!
Степан седеше в прашния сандък на гълъбарника и си гризеше ноктите. На пясъка в двора си играеха дребосъците. После дотича Верка — само той му липсваше… Избягал от баба си, направо от масата. Цялата му уста беше в пържени яйца. Нямаше как, подсвирна му и Верка, много доволен, също се намъкна в гълъбарника. Наближаваше пладне, мързеливият вятър гонеше прахта към прозорците на сутерена. Там Сур очакваше враговете и под третия прозорец от ъгъла, върху тясното легло лежеше Павел Остапович. Като гледаше тези мътни, покрити с белезникав слой прах, оцветени от старост стъкла, Степан разбра, че е настъпило неговото главно пладне, за което ставаше дума в любимото стихотворение на Сур: „Лъжа е, че е преживяно — наш’то главно пладне на света!“
— Приличаш на котарак — изведнъж прихна Верка.
— Млъквай, глупчо! — сряза го Степан.
— А чичо Павел заровиха ли го вече?
Стьопка му тресна един по врата.
Тогава в двора се чуха стъпки. Целият в черно, стегнат, спокоен, Кисельов слезе към вратата на сутерена — чакаше да му отворят. Даже не се оглеждаше — стоеше и се взираше във вратата. После се понаведе малко и заговори в цепнатината до рамката. „Бу-бу-бу…“ — чу се в гълъбарника. Поговори така, извади от джоба си плоска зелена кутийка и я доближи до ключалката. Китариста дори не докосна дръжката на вратата — отвориха я отвътре, — блъсна я с коляно и изчезна в тъмния коридор. Стрелба, шум — нямаше нищо такова. Влезе си като у дома.
Верка захленчи:
— И аз искам при чичо Сурен!… — Стьопка го заплаши, че ще го заведе в къщи при баба му.
Това стана в дванадесет часа. Лелката от балкона на третия етаж крещеше на целия двор: „Льоня, Льо-оня, ела да обядваш!“ По нея човек можеше да си сверява часовника. Стьопка ядосано се обърна. Знаеше, че Сурен Давидович няма да позволи на Китариста да стреля. Даже кашлицата няма да му попречи да стреля пръв, такъв си е той… Но засега Сур не стреляше. А Кисельов… Бластерът стреля безшумно. На пряката слънчева светлина, при това през стъклата, пламъкът няма да се забележи…
„Дяволска работа! Какво става там? Сур би могъл да се забави с изстрела — мислеше си Стьопка. — Той държи Кисельов на прицел и аз точно сега му трябвам, за да го вържа или нещо друго. Вратата на сутерена не е заключена. Тоя гад не се сети да пусне секрета.“
— Хайде долу, Валерик!
Слязоха. На Верка бе наредено да постои с малчуганите — той захленчи. Стьопка му показа юмрук, промъкна се в прохладния полутъмен коридор и веднага чу иззад преградката високия, ръмжащ глас на Кисельов:
— … Не-ве-ро-ят-но! Да дадеш ключовете и оръжието на момчето — страшна глупост!
Сурен Давидович спокойно му отговори:
— Ъгъл трети, не се увличай. Ключовете и оръжието му даде Габриелян, а не аз.
Дяволска работа! „Габриелян, а не аз“! А той кой е? Намеси се слаб глас:
— Братя, чак толкова ли ви трябват тези дрънкулки? В милицията има цял арсенал. И ние си имаме достатъчно оръжие… как го наричаш ти?
— Бластери — рече Сур. — Момчетата го наричат така.
— „Момчетата“! — кресна Кисельов. — Незабавно, незабавно да се изолират тези момчета! Петоъгълник, свърза ли се с поста?
— Пътният пост не отговаря — докладва слабият глас. — Контролата показва смущения от автомобилни двигатели. Едни пътешественици са се навъдили…
— Докторката страшно кара — промърмори Кисельов. — Да предадем до Изчислителя запитване към чинията. Петоъгълник, още ли не виждаш?
— Засега още съм сляп.