— Ще почакаме. Дай запитване към чинията — каза Кисельов. — Квадрат сто и трети. Веднага намери момчето с ключовете!
Гласът на Сурен Давидович отговори:
— Тъй вярно, да намеря момчето…
Изскърца отместен стол.
— Така или иначе, това е необходимо… — заговори Кисельов, но Стьопка вече не слушаше. Излетя навън, подхвана Верка и го помъкна през улицата зад будката на РП. Сега дори самият Шерлок Холмс не можеше да ги види, а те виждаха през стъклата всичко наоколо.
— Валерик, бърза заповед! — изстреля Стьопка. — Тичай при Малгоша и измоли от нея роклята й на точки, синята, кажи й, че ми трябва. Заповед! И на никого нито дума!
Верка се опули. Стьопка каза да увият добре роклята и да я завържат с канапче. Ако Малгоша не е в къщи, Верка да я чака. Да донесе роклята в гълъбарника. И на никого, в никакъв случай да не казва какво има в пакета и къде е Степан. Даже на чичо Сурен.
Верка изписука „Слушам!“ и хукна. А Сурен Давидович излезе от сутерена и се скри в дъното на двора. Постоя малко, оправи си китела и си отиде.
Ама че дяволска работа — да се страхува от Сур! Проклети гадове! И до Сур се докопаха — разбирате ли? Това не може да се обясни. Вие не знаете колко обичахме Сур. Сега Стьопка го следеше, а нашият Сурен Давидович дружески разговаряше с враговете и бе станал един от тях — с прозвището „Квадрат сто и трети“.
— Дръж се сега… — промърмори си Степан. Претича през улицата. Докато тичаше, хвърли връзката с ключовете през решетката на канала пред задънения прозорец на сутерена. Надникна иззад комина и видя Сурен Давидович.
А, отиваш към гълъбарника, нали… Знаеш къде да търсиш… Ето скри се зад дъсчената долна част на гълъбарника и го повика: „Стьопик!“.
На една страна, като поглеждаше ту към краката на Сур, ту към полуотворената врата на сутерена, Степан се промъкна в коридора. При това злорадо си помисли: „Нали ми нареди да наблюдавам — моля…“
В коридора имаше грамадна закачалка от кафяво дърво. На нея през цялата година висеше риболовният кожух на Сурен Давидович, също огромен, до петите. „Ще си получиш ти твоето главно пладне“ — помисли си Степан, вмъквайки се под кожуха. В склада мълчаха. Колко време ще му трябва на Верка да донесе роклята? Ако Малгоша се е върнала от училище и ако веднага даде роклята — двайсетина минути. Досега са минали пет минути. Сур сигурно проверява входовете. Само Верка да не налети на него.
Малгоша Будзинская — едно момиче от нашия клас. Полякиня е, истинското й име е Малгожата. Тая работа с преобличането те със Степан вече веднъж я бяха правили, на Нова година — размениха си дрехите и на карнавала никой не ги позна.
В склада мълчаха. Стьопка, свит под кожуха, се терзаеше. Реши да преброи колко пъти през днешния ден му се наложи да се крие. Десет или единадесет пъти — истинска криеница. Най-после в склада заговориха:
— Няма да изпратят чинията — проговори Рубченко-Петоъгълника. — Рисковано е. Над тях минава спътник-фотограф.
— Желая ви щастие, страхопъзльовци — сърдито се обади Кисельов.
Рубченко се засмя:
— Е-ха-ха.
Стьопка чуваше как се обърна в леглото и как столът-инвалид изскърца под Кисельов.
— Стига си се хилил — тихо рече Кисельов. — Забравяш се…
— Виноват — каза Рубченко. — Виноват. На капитан Рубченко не му провървя, а на монтьора Кисельов късметът му проработи.
— Какво имаш предвид?
— Така…
— Какво, питам?!
— Единият стана Ъгъл, а другият — Петоъгълник — промърмори Рубченко.
— Така и ще си останеш в по-низш разряд — наставнически заобяснява Кисельов, — защото бъркаш себе си с тялото. Трябва да се бориш с това, Петоъгълник. Да не си се изключил от Изчислителя?
— Не, мълчи.
Кисельов изруга. Рубченко заговори унизено:
— Аз, разбира се, съм Петоъгълник… само че…
— Е-е?
— На моето тяло, на капитана от милицията, се полагаше Десантник от по-висок разряд…
— Може би. Би трябвало да има ценни знания. Казвай.
Рубченко се закашля. Усещаше се, че кашля предпазливо — сигурно още го болеше раната.
— Та какво искам да кажа… Бабата и момчето могат да се промъкнат в района. Така ли е? Фактът е неприятен, съгласен съм. Ама де да видим дали е толкова опасен този факт? Докато районното началство разбере, докато се свърже с командуването на окръга, а генералът поиска Москва — о-хо-хо! — минимум шест часа, преди подразделенията да тръгнат. Ми-ни-мум! Ама няма и да тръгнат, няма да повярват, ще изпратят пълномощник да се увери, а пък ние…
— Пък ние ще го използуваме — каза Кисельов.
— Да де! А той ще доложи в окръга: смахната бабичка, провокационни слухове и т.н.