— Ти по-добре ги разбираш тия работи. Нали си милицай, „боклук“…
— Точно така, точно така! — раболепно подхвана Рубченко. — А за „боклука“ ще си получите петнадесет денонощия, младежо!
Стьопка пъхна юмрук в устата си и се ухапа. После още веднъж. Той вече разбираше, че Павел Остапович не е бил винаги такъв, че едва тази сутрин са го превърнали в „Петоъгълник“, и отначало почувствува облекчение, защото най-страшното беше да си мисли, че цял живот са се престрували. Дори и Сурен Давидович.
Но облекчението беше само в началото. Сега Стьопка си хапеше юмрука, докато по устните му не пръсна кръв и чувствуваше с цялото си тяло колко е малък, слаб и седи като мишка в шкафа, вмирисан на овча кожа.
— Петоъгълника си е Петоъгълник — заговори Кисельов. — Окръг, подразделения… Не е там работата! Информацията, мили приятелю, винаги изтича. Затова е информация… — Изглежда, Кисельов мислеше на глас, не разговаряше с капитана. — Пречката е в друго, в друго… Изчислителя не помни нито една друга планета, запазила ядрено оръжие. Гнусно оръжие. Щом диваците го измислят, и веднага го пускат в ход и унищожават целия материал. Кошмарна работа.
— Виждал ли си такова нещо?
— Да. Преди много десанти. Планетата беше празна.
— Колко материал се похабява — каза Рубченко и изведнъж изсъска: — Гос-с-споди! Ама тук е пълно с ядрено оръжие! Как са оцелели, Ъгъл трети?
— Още не са успели да се сбият — равнодушно рече Кисельов. — Сега това не е важно. Знаеш ли радиуса на действие на водородната бомба?
— Откъде да го зная? Вярно, казваха го… на лекции…
— Е?
— Забравил съм. Склерозата ме хваща.
— Отвратителна планета — рече Кисельов. — Никой нищо свястно не знае. Бомби, ракети, деца… Гнусотия. А ти казваш — пълномощник. Той е по-необходим на нас, отколкото на тях: поне ще разберем радиуса на действие.
— Няма да посмеят да я хвърлят — нали върху своите!
— Може и да посмеят.
Замълчаха. Тропна врата, бързо мина Сурен Давидович. Колкото и да беше потресен, Стьопка се учуди: Сур дишаше съвсем тихо, без хриптене и свистене. Къде се беше дянала астмата му?
— Сякаш в земята потъна — каза Сур, Квадрат сто и три. — Обявявам белезите му.
— Вече ги обявих — изсъска Рубченко. — Белезите му са известни…
— Защо се крие от тебе? — попита Китариста.
— Умен и подозрителен е като дявол. Роден разузнавач.
Степан чак се изчерви от удоволствие. Кисельов изруга и каза:
— Да не губим време, Десантници. Квадрат сто и три, корабът не се охранява, а се очертава обстановката да е сложна. Ще се справиш ли? Там е и Деветоъгълника. Предупреждавам: лъчеметите да не се използуват!
— Тъй вярно — отговори Сур. — Петоъгълник, колата!
— Викам.
— Колите достатъчно ли са? — попита Квадрат сто и трети с гласа на Сур.
Кисельов отговори:
— Трийсет парчета. Засега стигат.
— Виждам, че наистина не сте си губили времето.
Замълчаха. Сигурно Квадрат сто и трети гледаше през прозореца — гласът на Сур проговори:
— Колко силен вятър. Прах.
— Не сме го губили… — потвърди Кисельов. — Айн момент! Квадрат, ти нали беше в „малкия посредник“?
— Разбира се. Нали ти ме пусна.
— Ама тогава нищо не знаеш за децата. Такава изненада. На тази планета има деца… (В това време Рубченко се закашля и Стьопка не чу последната дума.)
Квадрат сто и трети изхриптя:
— Какво-о-о?
А Ъгъла се наежи:
— Това, което ти казвам! И не ми каквокай! Горе-долу до шестнадесет години — сега уточняват.
Стьопка отново захапа юмрука си. Казват „деца“ и „уточняват“ нещо гадно и Федя Китариста крещи на Сур, а той с обикновения си тъжен глас казва:
— Колко неочаквано! До шестнадесет години — една трета от цялото население. Гледай ти, една трета! А до сигнала на насочването остават още седем часа, ох, колко лошо!… Насочващия трябва много да се пази.
Кисельов не отговори и вероятно ободрен от това, Рубченко подкрепи Сур:
— Проклета работа! Знаеш ли колко Десантници има на телескопа? Не взехме нашия насочващ…
— Млък! — избухна Кисельов. — Петоъгълник двеста, спомни си за разпрашителя! Я тръгвай в града и действувай по графика… Ако намериш момчето, обезвреди го. Тръгвай! Ескадрата чака на орбита, а някакъв си Петоъгълник си позволява да разсъждава…
Мишката пак се размърда под закачалката. Скръцна вратата на склада — като стъпваше тежко, мина Рубченко. Бинтовете ги нямаше на главата му.
Почти веднага след него излязоха Сур и Кисельов. Но първо си поговориха за това, че сигналът ще бъде изпратен в двадесет часа плюс минус пет минути, а дотогава трябва да се държат, ако ще да пукнат. Като минаваше по коридора, Сур попита: