— Следователно висшите разряди са съсредоточени при телескопа?
— Засега целият щаб е в движение.
Те затвориха вратата на стрелбището отвън. В коридора стана съвсем тъмно. Дисциплинираният завеждащ на стрелбището не беше забравил да изгаси осветлението в склада. Стьопка, за да се утеши, си промърмори: „Вие — с пръст в уста, а пък аз — с оръжие…“, Промъкна се в склада и вече протегна ръка към касата… Дяволска работа! Ключовете се въргаляха от другата страна на къщата, в канала пред задънения прозорец на залата за стрелба! Втурна се за ключовете. Спря. Вече са съобщили на своите по говорещите неща. Колко са, не се знае. Всеки може да го хване за яката. Даже Верка не е сигурен — ако го срещне някой от ония типове, край! Верка, Верка… Нещо не е наред с децата. Проверяват ги… Степан седна до масата да помисли. На пода в склада заедно с бетона от стената се въргаляха бинтове, памук. Сур затвори външната врата. Значи не се кани да се връща. Значи докато всичко свърши, той може да остане тук.
Има хляб, захар, яйца. Вода в чешмата. През нощта ще се измъкне, ще извади ключовете — и е въоръжен като в крепост. Ако рекат да нахълтат — ще стреля през вратата. Има газов котлон и фиде. И книги.
През прозореца виждаше гълъбарника — яркозелените стълбове, мрежата. Представи си как си стои като мишка под закачалката, а Верка го чака в гълъбарника, докато онези го намерят. Малчуганът вече трябва да се появи.
Стьопка поседя около пет минути, загледан през прозореца. Мислите му се удряха в „малкия посредник“ като в каменна стена. Значи така действуват! Оная зелена кутийка, която Кисельов доближи до вратата на сутерена; ето какво е донесъл в раницата сержантът — „малки посредници“. Те внушават на хората разни „Квадрати“ и „Ъгли“ и ги карат да помагат на пришълците. Стьопка за първи път твърдо произнесе тази дума в себе си. Да, пришълци, и те искат да хипнотизират всички хора! Не да ги убият, а да ги покорят с хипноза. Това е гнусно. Нямаше да е толкова страшно, ако имаха само един „посредник“-хипнотизатор. С него не можеш да обработиш много хора. Но ако всеки от хипнотизираните се разхожда с такова нещо в джоба? Тогава и цяла армия не може да им излезе насреща. Какво да прави? Дяволска работа! Когато заминаваше, Альошка не знаеше за малките „посредници“…
Слънцето беше заобиколило къщата и светеше в прашните стъкла; качи се на леглото, за да се увери — Валерик е. Тичаше с малко кафяво куфарче, краката му в къси панталонки бързо се стрелкаха. Стьопка сви рамене, въздъхна и излезе навън. Огледа се, с един скок се качи в гълъбарника.
Едва успя да убеди Верка да се прибере в къщи и там да чака следващата заповед. Като остана сам, облече роклята, скри панталона си в куфарчето и слезе от гълъбарника. Много му беше неудобно с роклята. Умницата Малгоша се бе сетила да му изпрати и забрадка от същия като на роклята плат на бели точки. Наскоро бяха чели как Хък Фин се преобличал като момиче. Степан запомни добре: не трябва да си пъхаш ръцете в джобовете, а когато ти хвърлят нещо в коленете, за да го хванеш, не трябва да ги свиваш, а да ги разтваряш. Така беше написано.
Първото нещо, което направи, бе да извади ключовете от дупката — ужасно неудобно беше да се пъха с пола. Върна се в стрелбището, пренесе всички винтовки от склада в залата за стрелба и ги скри под чувалите с пясък. След това сложи в куфарчето два бойни пистолета, две кутии с патрони, пълнители. Заключи касата, склада, ключовете сложи пак в куфарчето на Малгоша и излезе.
Накъде да тръгне?
Степан искаше да се промъкне до района или до военната част, която бе недалеч от шосето. В два часа стигна до автобусната спирка. Нали не знаеше, че рейсовете на автобусите са отменени, че на осем километра от града има пост и не пуска никого. Разказаха му всичко това на спирката. Там възбудени хора шумяха, високо ридаеше жена в черна рокля. Върна се някакъв камион, пълен с хора, те се изсипаха долу с викове: „Върнаха ни! Милицията не пуска! Мостът е разрушен!“ Застанала на стълбите на автогарата, касиерката успокояваше хората. Един младеж попита Степан, като го взимаше за момиче:
— Накъде си тръгнала?
— В района, чичко.
Младежът кимна.
— На гости ли?
Стьопка не отричаше — на гости.
Пъхнал ръце в джобовете си, младежът пристъпваше от крак на крак и ядосано пушеше, без да сваля очи от касиерката. Беше висок, с антрацитеночерен перчем. Имаше интересна уста — извита като лунен сърп, така че изглеждаше като усмивка върху бледото му, злобно лице.
— Как се казваш?
— Малгоша — изтърси Стьопка, без да помисли, и заотстъпва, защото младежът сведе очи и промърмори: