Над Степан се наведе някаква добродушна лелка, която носеше в една кошница писукащи пиленца, и попита:
— Момиченце, ти от тиф ли си боледувало? — Той не отговори, а тя високо се завайка: — Аз такава майка бих я пратила да чисти риба, а не деца да възпитава!…
Някой се засмя и попита защо пък да чисти риба, а лелката кудкудякаше, че момиченцето е остригано, бледо и си бърбори несвързано, а да чистиш риба не е като да възпитаваш деца. Оказа се, че забрадката на Малгоша се въргаляше на пода и лелката с пиленцата я завърза на главата на Стьопка „модерно“, под брадата — едва не го удуши.
— Хеликоптер, хеликоптер! — извика някой.
Наистина! От юг, откъм районния център бръмчеше зелено водно конче и Стьопка едва не падна от камиона, който бе забавил ход, за да може шофьорът и всички пътници да се полюбуват.
У-ру-ру! Хеликоптер, военен! Значи докторката и Альоха са се промъкнали и сега вече ще се сложи ред!
Забрави, че през Берьозовое биха могли да стигнат до районния център едва след половин час, и крещеше „у-ру-ру!“, докато хеликоптерът кацаше на совхозното пасище, издухвайки купчинките миналогодишен фий. Едва бе кацнал, когато от близката горичка се измъкна газката на градския съвет и плътно се приближи до хеликоптера под бавно въртящия се винт. Виждаше се как брезентовият покрив на газката се люлее; камионът със Стьопка минаваше съвсем наблизо до мястото на кацането.
От тумбестата кабина се измъкнаха двама — военен и цивилен. Двама местни ги посрещнаха между машините. Стьопка не можа да види посрещаните — пречеше му колата.
Добре виждаше пристигналите: майор, пристегнат в кръста, с едро, красиво лице, а цивилният — немного висок, с ефектна, блестяща, прошарена коса, в елегантен тъмносив костюм и с началническа осанка.
Всички се насладиха на срещата, камионът забибитка и за петдесети път през този безкраен ден Стьопка видя проклетия жест — с двете ръце за сърцето, — двама души, четири ръце…
Сви се в ъгъла си. Двама души, още двама. Изведнъж го обзе безнадеждно отчаяние. Всичко ставаше толкова лесно, толкова спокойно… Превземат ни без нито един изстрел. Екипажът на хеликоптера сигурно нищо не е забелязал: докараха пътниците, където им беше заповядано, и — бр-р-р! — забръмчаха обратно. Онези биха могли да завладеят и хеликоптера, но кой знае защо, не пожелаха. Смилиха се. От всички зрители само четиринадесетгодишното момче разбираше това. То пътуваше към телескопа и на коленете му имаше куфарче с два пистолета и стотина патрона към тях. Само това. Нищо друго.
Влизай!
— … А какво удоволствие беше да изпием по чашка и да си замезим със зелев кочан!…
След Синия Камък камионът остана празен. Единственият пътник, който правеше компания на Стьопка, бе малко синеоко старче, изправено, с високо, изпъкнало челце и смешна уста. Долната му устна бе извита на кравайче, като на Валерка, когато се кани да ревне с цяло гърло. Стьопка не го познаваше, защото старчето беше от село и направо оттам бе отишло да се наеме като пазач на телескопа. По пътя от Синия Камък разказа как по-рано, на село, бил много як, как и двете войни не могли да го огънат, а седящата работа така го съсипала, че четири седмици лежал в районната болница. Целият почервеняваше от смях, когато си спомняше как „храната непосредствено до леглото ти я карат на гумени колела“. И му забранили да пие и пшенично вино, и леко вино, и даже бира…
Така си бъбреше той, пулеше веселите си очи, а Стьопка си мислеше за своето и изглеждаше, че изобщо не го слуша. Но когато старчето попита защо „мадмазел“ отива на телескопа, Стьопка изведнъж изтърси:
— Нося пакет, дядо.
— Много си делова — отбеляза старчето. — За кого е пакетът?
— За Вячеслав Борисович Портнов — отново изтърси Стьопка.
— Голя-я-ям човек! — възхити се спътникът, но на подвижното му личице се мярна нещо иронично. — Голя-я-ям… Не пие!
Изглежда, иронията се отнасяше за последната забележка към характеристиката на Вячеслав Борисович. В главата на дядото изобщо не можеше да се побере как здрав, млад и „голям“ човек по собствено желание се отказва и от пшенично вино, и от леко вино, и даже, както се говореше, от бира.
— А какво има в пакета?
— Не зная — каза Стьопка. — Моята работа е да го предам.
Разчиташе, че дядото, като пазач, ще го заведе при Портнов. Несъмнено старчето не беше от онези — смееше се весело, тънко, звънливо и много комично отваряше голямата си уста с едри, черни зъби. Онези се смееха грубо, късо. Сякаш лаеха.